Листата падаха и го затрупваxа. Не искаше да бъде вън, далеч от топлия покров, с който за завиваха. Метеоритен дъжд закапа от отворената дупка на небето.
- Харесва ли ти? Картината... Винаги съм искала да я нарисувам...- тя леко я погали с длани и на Димитър му се стори, че поляната се зялюля.
- Въздейства силно, вълнува, грабва и не пуска... Не можеш да минеш покрай нея и да не спреш... А иначе... не мога да ти кажа нищо, не разбирам от картини, дори не знам какво си нарисувала... Тунел към другите Вселени? - не знаеше защо го каза, но знаеше, че е така, усещаше, как другите Вселени протягат пипалата си към него от листа.
- Наистина ли не виждаш какво съм нарисувала? - гласът на Ели звънна в глухата тишина на гората, удари се в клоните й, накара ги да вибрират и с нечут стон да отронват листа.- А щом не си могъл да разбереш какво съм нарисувала, как може да ти хареса?
- Изкуството не се разбира, а се усеща... Не казах, че ми харесва, казах, че силно въздейства...
Ели вдигна лицето си. Небето капеше през изтънелите клони на гората. Листата падаха на жълти късове.
- Татко, седни до мен...- ръката й сляпо потърси ръката му. - Вдигни главата си и виж дърветата... рисувам тях... а входът към другите Вселени е далеч...
Стотици светове, еднакви, капеха, като метеоритен дъжд.
