Слънцето още беше високо и още прежуряше, но денят вече си отиваше и идващата вечер обещаваше хлад. Хлад – за напуканата суха земя, за пожълтялата трева, за изгорелите листа на дърветата. И за хората – изнурени от дългия ден, потни, лепкави, непоносими за себе си… Хлад – за уличните котки, търсещи храна в нажежените контейнери и за глутниците псета, скрити в храстите на парка.
Най-хубавите часове на деня – когато той още не си е отишъл и нощта още не е дошла. Когато хората се прибират, измиват от себе си праха и умората, захвърлят страха, стреса, гонитбата – на пари, кариера, обществено положение и всичко онова, което ги прави винтчета в машината, наречена “общество” – и остават просто хора. Същества, сгушени в уюта на дома си, както котката в контейнера и кучето под храста, и усещат топлината на близките си, вдъхваща енергия – най-после топлината, заради която денят е изсмукал енергията им.
