Днес смъквам кожата си, черната,
с която крача в пещите на дните,
която пази в мен горещото,
далеч от вакуума на нощите.
Аз смъквам кожата си, черната
и бели мисли плъзват, като червеи.
Мечтите са заключени във клетките -
зазидани, иззиждащи платта ни.
Кръвта пулсира в черните ми вени.
Не е червена, не, не е червена
и споменът за син простор попива -
дълбоко там, в плътта на чернозема.
Не искам вяра - да мълвя молитви,
не се надявам на спасение -
животът ми е пуст, суров, безвремен.
Аз искам само къс от времето,
когато искахме и можехме да литнем.
