ЛЕТОПИС НА ПРОМЯНАТА

Годината е 1994-та. Случайно срещнах колежката от Икономическия техникум – литераторката Надежда Цанева. От разговора разбрах, че дъщеря й Габриела е написала книга за Горянското движение в русенския край. Това силно ме заинтригува и аз пожелах да я прочета.

Младата авторка е използвала много интересен способ – чрез разговори с участници в слабо изследваното Горянско движение, тя с лекота се докосва до причините за неговото пораждане. Участниците са вече “достолепни старци”, които през годините 1951-1952 са били млади и силни мъже, работливи и мирни земеделци, обичащи земята си. След разгрома на движението те преминават през горнилото на Държавна сигурност, през затвори и лагери. Животът им и след това продължава в преследване – на тях и техните деца, което е пораждало страх, незабравен до днес. Книгата ми хареса и аз написах рецензия под заглавието “ДА НАРУШИМ ГРОБНОТО МЪЛЧАНИЕ…” Рецензията бе отпечатана в бр. 184/31.10.1994 г. на вестник “Земеделско знаме”.

По същото време Габриела ми даде и няколко есета в ръкопис, в които отразяваше първите митинги и бдения след промяната през 1989 г. в София и Русе, чиято непосредствена свидетелка е била.

Годините минаваха. България се променяше, а с промените се променяхме и ние. Габриела също се променяше. Тя беше завършила Русенската математическа гимназия, след това Висшия химикотехнологически институт в София. Успешната аспирантура я прави доктор в областта на техническите науки, но това не я задоволява и тя завършва второто си висше образование и става юрист. Сега работи като адвокат.

През този период издаде още две книги: стихосбирката “Догонвам бягащия ден” и автобиографичния роман “Треви под снега”.

Пред мен е четвъртата й книга, “Реши се и ще си свободен” на издателство “Весела Люцканова”. В нея младата авторка е събрала всичките си есета, написани през 12-те години на прехода, някои от които публикувани във вестниците “Век 21”, “Народно земеделско знаме” и “Земеделско знаме”.

Първото есе е писано на 18.11.1989 г. В него Габриела е отразила първия митинг, който се провежда на площада пред храма “Св. Александър Невски”. На този митинг хората са дошли доброволно, без принуда, някои дори от любопитство. Разчупва се страхът. Просветва някаква надежда. Няма ги червените знамена. Развяват се трибагреници. В някои очи още се забелязва страх, но в повечето грее радост, проблясват и сълзи.

Есетата хронологически отразяват живота в София и Русе през целия 12-годишен период на промяната. Авторката не е пропуснала нито едно важно събитие.

Габриела Цанева е израснала в семейство, възпитавало я в моралните принципи и ценности на земеделската идея. Тяхната фамилия дава двама дейни участници в Горянското движение. Цена Стефанова Чалъкова се издига до лидер и бива задочно осъдена на смърт. След залавянето й е разстреляна от органите на ДС, ненавършила 23 години. Тодор Цанев пък прекарва 11 години по затвори и лагери. След 10.11.1989 г. става първият некомунистически кмет на Русе.

На големия митинг, състоял се на Орлов мост и бившия булевард “Ленин”, хората повярваха, че СДС е голяма сила и ще победи на изборите. Комунистите се уплашиха, задвижиха старата си предизборна машина и отново “спечелиха” властта. По време на Великото народно събрание се случиха много събития, като изгарянето на досиетата, между които и досието на пишещия тези редове, които хвърлят сянка върху най-новата ни история.

Предстояха избори за 36-тото обикновено народно събрание. Чрез ежедневните псевдопрогнози по телевизията и радиото комунистите излъгаха обикновените хора и с това се стигна до фаталното решение на ПП на БЗНС-Никола Петков да излезе от СДС. Гласовете за демокрацията се разпиляха.

Започна самостоятелната надпревара.

Габриела участва във всички предизборни събрания на БЗНС-Никола Петков в Русе и русенския регион. С нея са баща й и Тодор Цанев. Тези събрания тя е отразила в предизборните си есета. Там се забелязва нейният чист младежки ентусиазъм, вярата й в победата, но се прокрадват съмнения и болка, които са породени от липсата на млади хора. На събранията тя вижда предимно “достолепни” старци и хора от средното поколение, но липсват нейните връстници. И тя си задава въпроса “Защо?” За съжаление, не намира отговор. Тя няма вина за това, защото на този въпрос не си отговарят и лидерите на Постоянното присъствие. Те не са опознали народопсихологията на нашия селянин, скован от страха, натрупван през половинвековното комунистическо владичество. Този страх провали и двете БЗНС-та. В 36-тия Парламент нямаше нито един земеделски депутат. Каква ирония на съдбата! БЗНС-Никола Петков, който даде най-много жертви – убити, политзатворници, концлагеристи и други репресирани, нямаше представител в най-важното Народно събрание след промяната.

Най-много гласове получи СДС, но те не стигаха за мнозинство в Парламента и правителството на Филип Димитров беше принудено да се съобразява с ДПС. За съжаление лидерът на движението Ахмед Доган не подкрепи докрай демократичното правителство. Това доведе до Беровото безвремие, което досъсипа България.

Годините минават. Габриела чака да се случи нещо хубаво. Но то не идва и през декември 1994 г. с мъка ще напише: “Изгубихме и тези избори. Изпепеляхме. Нищо не остана след сблъсъка ни с действителността”. По-надолу, в същото есе добавя: “Успяхме. Създадена бе нова политическа сила, която с други хора, с други думи, с други средства ще утвърждава демокрацията. Факт е – коалиция “Народен съюз” влезе в Парламента… Коалицията на старите партии – БЗНС и Демократическата.”

Появила се е малка светлинка, но е мъждукаща и не носи радост.

В есето през ноември 1995 г. Габриела ще възкликне от болка:

“Уморих се - да губя.

Уморих се – да чакам.

Уморих се – да бъда на дъното…

Пак паднахме. Изгубихме и изборите за местна власт. Само няколко града останаха сини.”

Родният й град е вече “червен” и тя пита: “Къде сгрешихме?”, “Ще се събудим ли?”.

Единадесетата част на книгата обхваща периода между 1997 и 2000 г. Своите чувства, своята болка, своите надежди в тази част Габриела изразява в поетична форма.

На 13.12.1998 г. тя пише:

“Адът е край мен.

Какво ме чака

Утре?

Нов ден?

Или мечта

за онова

Утре,

когато

светът

ще бъде

променен?”

На 17.02.2000 г. пише за пронизващата тъга, която върви до нея.

“Тъгата

ме пронизва и поглъща

и размива.

Тъгата –

като жива плесен

ме убива.”

В дванадесетата част тя отново ще се върне към прозата и на 18.11.1999 г. ще отбележи една десетгодишнина.

“Като плесница върху бузата ми изплющя 18 ноември. Първият истински митинг, оня, отпреди 10 години. Тогава, когато задъхана пишех задъханите си есета, ми казваха мъдро, че времето им ще дойде след 10 години.

Тогава се изплаших от бездната, зейнала пред мен.

Сега се усмихвам, гледайки назад през нея – не е минал повече от ден.

Гледам трите думи, с които започнах тези редове.

Гледам датата над тях.

18 ноември 1989-та… когато се пробуждахме.

18 ноември 1999-та… изгубихме ли се?

Или изгубихме?

Десет години.

Десет години… Какво ни се случи?

Променяхме се.

И променяхме…

…………………………………………………………………………………………………………

Последната, тринадесета част, Габриела ще започне с въпрос: “В чии ръце е бъдещето?” И ще отговори: “Там някъде, захвърлено в краката ни, стъпкано, потъпкано, изритано в страни… е бъдещето ни. Което пак нас чака. Добре, така да бъде. Ще градим.”

През април 2001 г. тя пише:

“Пролет е. Пукат се пъпките на дърветата, цъфтят – като нова надежда…” и продължава:

“Македония е пред война.

България – пред избори.

…………………………………………………………………………………………………………

“…Събуждам се – войната е започнала. У нас. Всяка сутрин ни обстрелват с многохиляден тираж. А ние продължаваме – да правим конференции, да ходим по семинари… да се обучаваме… да ставаме – достойни за Европа.”

Есето завършва:

“Но всяка сутрин се събуждаме – простреляни – от многохиляден тираж.

И всяка вечер - трудно преглъщаме новините. Все по-нелепи, все по-абсурдни, все по-вдъхващи страх…

Или нови надежди? Ново очакване? За “новото време”? За “нов морал”? Все по-абсурден, все по-нелеп става животът край нас…

Хипнотизирани сме. Гледаме новините в захлас…

И не можем да се събудим.”

Загубихме изборите. Вече сме в опозиция.

С последното есе, родило се на 15.08 2001 г. Габриела Цанева завършва книгата си. В него тя пише:

“Тъй лесно се унищожава това, което тъй дълго е създавано.

Едва изпълзели – преди половин година само – от общия кюп; едва успели да накараме Европа да ни чуе; едва успели да наложим правото си сами да определяме съдбата си; сами да се доказваме; сами да търсим бъдещето си, да го градим… да разрушаваме – старите връзки и стереотипи… старата геополитическа рамка, в които пак други ни сковаха…

Всичко отиде по дяволите.

Отново сме – в изходната точка.”

…

“Много въпроси терзаят ума ми. Не от вчера, отпреди.

Кой даде парите на жълтата преса? Кой плати – за обругаването на едно успешно управление? Кой го срина? Кой плати – за новите лъжи? Кой – за промитите души… Кой – за новата надежда, за слепите очи, отново вперени в “светлото бъдеще”… не, в “новото време”.

…………………………………………………………………………………………………………

Някой трябваше да плати – за да бъдем отклонени от посоката, в която вървяхме; от посоката - към НАТО и Европейския съюз… посока, която ако бяхме следвали, завинаги щяхме да се изтръгнем от вековния коловоз, определял съдбата ни.”

Книгата на Габриела Цанева е един своеобразен летопис на едно велико, бурно и смутно време, изпълнено с надежди, съмнения и подвизи, в най-новата история на България.

Димитър Бойновски