ПЪРВА СРЕЩА

Преди месец се обадиха от Общинското ръководство на БЗНС в Русе, че една аспирантка по химия е написала книга, може ли да я представи в издателството. Седмица по-късно се запознахме с Габриела Цанева, а след още десетина дни знаехме, че имаме една интересна книга, първа творба на млада авторка.

„Лично за мен – пише рецензентът, проф. д-р Иван Сарандев – ръкописът на Габриела Цанева е приятна изненада. Отдавна, много отдавна се съм чел от млад, неизвестен автор подобна книга...”

В жанрово отношение „Миналото в мен” на Габриела Цанева има белезите и на документалната повест, и на импресията, и на мемоара. По-важното е, че книгата е цялостна творба, написана с много чувство, което влияе положително на внушенията на читателя. В повествованието се запознаваме с живота, личността и характера на една девойка – Цветана Стефанова Попкоева (Чалъкова), арестувана, съдена и екзекутирана в началото на 1952 г. заради дейността си като земсистка в Русенския край.

И така, книгата „Миналото в мен” – първа творба на Габриела Цанева, е вече под печат в Издателска къща „Цанко Церковски”. В близко време читателите ще имат интересно документално четиво за репресиите на тоталитаризма. Без да е злоблива, книгата навежда към трезва оцекна за минало жестоко време, което никога не трябва да се върне.

Желю Ив. ЖЕЛЕВ,

в-к „Огнище”, брой 3, 1991 г.

МИНАЛОТО В МЕН

Не всеки ден човек може да види как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена - от сълзите в очите й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката тогава бабина буза. „Бабо, защо плачеш?" - съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза:"3а леля ти Ценка... плача..." и продължи да плаче...

Трите свещи горяха върху гроба с двама мъртъвци.

* * *

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на младини - толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.

* * *

Баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. „Умряла ли е?" - питам. А баба плаче и казва - „Убиха я..."

За мен слънцето угасна. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво. През клоните му, през облаците - за миг се показва луната - голяма и кръгла и пак изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно момиче. Вятърът вее, свири в сухите клони на дървото. Момичето тича, хлъзга се в калта, пада и става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само бялото лице на момичето свети. После „те" я убиват. Как точно става това - не знам.

Все още не знам. Мисля, че никой не знае. Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло, очи в очи - с баба.

Всъщност в детската ми представа същинско убийство нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало, тогава, 5-6-годишна, реших, че може би и смърт е нямало.

Не си вярвах много, но все пак.. Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й. Не си вярвах много. И все пак...

...Три свещи горят на гроб с двама мъртъвци...

Габриела ЦАНЕВА

откъс от сложената под печат книга „Миналото в мен”,

в-к „Огнище”, брой 3, 1991 г.