МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

Х

...Бог ни даваше силата, за да оцелеем...

Седи срещу мен старец - дребен, с гладко чело, с гладки бузи, с очила. Сплел е пръстите си - бели като порцелан. Гласът му е спокоен, ясен, чист - като лицето му, спокойно и далечно. Не срещам погледа му. Говори старецът и тръгвам с него...

...Познавам Ценка отдавна, много отдавна. Тя беше пламенна земсистка, беше отдадена на идеята... А идеята е велика работа, ако я прегърнеш от сърце... Ние бяхме по-близки от братя и сестри. Това ни запази - и тогава, когато бяхме свободни, и по време на борбата... и после, по затвори и лагери...

Замълча старецът, главата му беше наведена, бузите му порозовяха - гладки като порцеланови. Отново заговори - с ясен, чист, спокоен глас.

... Тя беше много решително момиче. Беше едра, буйна, силна... увличаше... Много решителна и твърда по характер - това я тласна по пътя на нашата борба... много кураж е трябвало за това, което направи... А тя беше идеалистка - от малка я знам...

Млъкна старецът, сви устни, преглътна. Пое въздух, прибра се кръвта от лицето му. Пак сплете пръсти - бели, крехки като порцелан. Георги Шаламанов, навел е главата си - не виждам очите му. И пак заговори...

... За мен всичко започна няколко години по-рано... По време на изборите през 1946-та бях застъпник на опозицията. Всъщност всичко, което стана 50-те години, започна оттогава... От фалшифицираните избори през 1946-та... А може би още по-преди... Аз бях на лагер почти три години. Когато се върнах, през 1949-та, вече се говореше за създаването на земеделски център, който да ни обедини - нас, земеделците, опозиционерите, на които вече беше забранено да се сдружаваме. През пролетта на 1950-та центърът вече беше образуван. По-късно ги арестуваха - Янко Минев, Тодор Терзиев, Димо Лафчиев... Съдиха ги лятото на 51-ва. Преди да ги съдят, стана другият провал... Но за това - после…

... Аз Ценка, да я споменем, съм я виждал често като нелегална. Аз им носех храна, цигари, вест от къщи... Само веднъж успях да им занеса и една бомба...За последен път я видях на 31 май или 1 юни... Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот... Така я запомних - млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати. Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я запомня - сама в оная зелена гора, съвсем млада, в самото начало на лятото...

...Няколко дни по-късно, на 4-5 юни, е станала битката. Тогава са убили Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили в ръката, в китката...

След битката в Базънската гора, при могилите, аз не знаех съдбата й... Затова, по мое предложение, нарекохме нашата група на нейното име – „Цветана Чалъкова”... В такива моменти човек си мисли за най-лошото... Жестоки времена бяха тогава. Хората искаха да се махне властта на комунистите, както и сега искат. Но не тогава е било времето... Борбата се беше подела, духът беше силен в нас. Ние знаехме, че ще дойде времето, когато ще си идат... но не знаехме кой ще оцелее... И то дойде... Но те си отидоха... Бай Цанко, Цена, Георги, Цвятко, Кольо... И ние оставихме младостта си в затвори и лагери... Димо Лафчиев, Неделчо Балбозанов... умряха след затвора... а другите, другите, които живяха след това... и не доживяха да видят как си отиват... Ние поне видяхме - стари сме вече, за да живеем... но благодарим на Бога, че ни остави живи, да видим... Вие сте млади... ще поживеете... И тя, ако беше жива, щеше още да е млада, да поживее...

Ясен е гласът на Георги Шаламанов, изправен е гръбнакът му... Ридания разкъсаха думите му... Вдигна ръка, свали очилата си... трепереха белите пръсти, изящните бели пръсти, крехки като порцелан. Остави ги върху масата, ръцете си, неподвижни. Лежаха върху масата като чужди, като мъртви. Тялото му се разтърсваше от сподавени ридания. Тресяха се раменете му, навел беше главата си, но гръбнакът, гръбнакът му беше изправен.

После обърна главата си към мен... Срещнахме погледите си - "Ти си млада, ще живееш... и ще търсиш истината - за онези години и за онези хора, които си отидоха..."

Светеше лампата в стаята, обливаше ни в жълти лъчи. Отделяше ни - от заспалия град, от света. Мълчахме като хипнотизирани - възрастни мъж и жена, щастливи, че са доживели. Баща ми, 15 години по-млад от тях - доволен, че е видял и ще поживее... И аз, 30 години по-млада от него - стъписана, че ще живея... Заклета - да живея и да търся истината...

После станахме, сбогувахме се, отидохме си. Аз и татко, ръка в ръка, потънахме в тъмните улици на заспалия град.

в-к “Народно земеделско знаме” брой 184/15.11.1991 г.