МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

VІІІ

Бързо си отиват последните дни на лятото, броените дни до есента. В хладния син здрач на един от тези дни, с татко отидохме при другия му приятел - Васил Михов. Весел добряк, с остър език. Говори много бързо и не всичко мога да чуя и разбера. Добре, че татко е до мен. Той пита. Аз слушам. И помня - за да знам. И да пиша - за тези, които могат да си спомнят, и за тези, които трябва да знаят.

... С Тодор и с Георги Симеонов писахме позиви няколко пъти. С печатни букви, мъчехме се да не ни познаят почерците. После, не помня откъде, се намери един оловен валяк с печатарски букви. Щяхме вече да печатаме позивите, хем по-бързо, хем по-сигурно, мислехме си. Криех го у дома, на тавана... Един ден брат ми го намерил. Хваща ме за яката и ми вика: „Момче, работата загрубява. За това нещо, ако го намерят, ще ви съдят, пък преди това ще ви бият. Оставяй я тая работа, минал съм оттам." Пък брат ми бил ремсист навремето. Какво точно са правили - не знам. Бил съм много малък... Изнесох валяка от къщи, уплаших се. Аз съм страхлив, но като гледах какво става, не можех да се примиря, не можех да стоя настрана...

Говори много бързо, с насмешка, с яд. И езикът му е много остър, когато става дума за „тях". За „тях" отпреди 40 години и за „тях" днес. Не може да им прости лицемерието и фалшивите илюзии, с които са дошли на власт и с които са унищожили три поколения.

... Беше рано сутринта, на Великден. Събуждам се, а на двора пълно с народ, въоръжени. Тати между двама от тях, с белезници на ръцете. Викам си - свърши се, сега ще дойдат и за мен. Как се отървахме аз и Георги Симеонов, не разбрах.

... Баща ми не го съдиха, но го държаха в Държавна сигурност няколко месеца. Пуснаха го. Какво е преживял там - на никого не каза. Затвори се в себе си. Но до последния си ден вярваше - това, което е, ще свърши. Често ми казваше: „Аз ще умра, няма да доживея, но ти ще доживееш, помни ми думата - ще си отидат. Язък, че толкоз народ затриха."

Така говорел старецът, излязъл от Държавна сигурност. А брат му бил комунист. На къщата им, отзад на стената, има паметна плоча: „ Тук живя и се бори против фашизма и капитализма...” Много такива плочи има в България. Какво ли ще стане, ако залепят още 200 хиляди паметни плочи по стените на българските къщи - „Тук живя... и се бори против комунизма...". Колко ли къщи ще останат без плоча? И колко ли - ще имат по две...

ІХ

... През 1944-та се записах в ЗМС, тогава възстановиха дружбите. През 1946-47-ма бях в селското настоятелство, ръководен орган на околията. По това време Цветана беше в градското настоятелство. Познавахме се добре, виждахме се често, но обща работа не сме имали. Предполагам, че те, за града, са правили това, което ние правехме за селата... но не се бъркахме в техните работи... През 1947-ма, на 5-ти април, отидох в казармата. Но вместо да отида във въздушните войски, пратиха ме в трудовите. Разтурянето на опозицията ме завари в казармата. Повечето бяхме земсисти и трудно изкарахме службата.

Димитър Рачев замълча. Шумно си пое дъх. Ситни капчици пот са избили по високото му чело. Светлосинята му риза е разкопчана и ми се струва, че топлина излъчва загорялата му кожа.

...Уволних се в края на 1948-ма и се хванах на работа в тухлената фабрика. В организацията влязох малко преди да ги задържат. Срещах се с Ценка два-три пъти през есента на 1950-та, или по-скоро през пролетта на 1951-ва... Арестуваха ги през 1951-ва, навръх Великден... Тогава живеех в общежитията на тухлената фабрика, там научих...

От горещината и слънчевия загар лицето му е червено. Избърсва челото си с ръка. Говори спокойно и бързо.

... Отидох в Писанската гора, при извора. Три пъти почуках с камък на чешмата... Долу беше Ценка, тя ме посрещна, зарадва ми се... Казах каква е работата... Така станах нелегален... Тия дни дойде Пеньо, малко по-късно Васко Медведев. Ние бяхме десетина души постоянни - бай Цанко, Цветана, Георги Йоргов, Васил Медведев, Нено Рашков, Пеньо Дончев, братът на бай Цанко - Иван Цанков, Христо от Писанец - как му беше другото име - забравил съм… и аз. Все си повтарям имената - все забравям по някого… и сега съм забравил някого, но сме горе-долу толкова - десетина души…

... Две седмици след това, трябва да беше към края на май, имахме престрелка. Обкръжиха ни. Стреляхме. Разпръснахме се, загубихме се. Аз останах с бай Цанко, Пеньо останал сам, Ценка май с Георги... не знам. После пак трябваше да се съберем... Но след престрелката трябваше да се укрием. От бай Цанко знаех - никога по родните места... Отидох при чичо си, в Борисово. Храни ме два-три месеца в плевнята... Но то човек скрит не остава. Арестуваха ме – един ден обградиха къщата, двора, плевнята. Излязох и стрелях… гръмнах два-три пъти. А те много - навсякъде. Разбрах, че вече спасение няма... И хвърлих бомбата - беше ми от бай Цанко. Не избухна. Хванаха ме и ме биха. Още там, на двора. Целия ме овързаха с въжета... После в кметството... Както бях вързан като пашкул, изправяха ме до стената... Засилваха се и ме ритаха. Състезаваха се - кой с един ритник ще ме събори, кой с един ритник най-много ще ме отмести... После ме сложиха в джипа, на задната седалка ме свиха и седнаха върху мен - колкото се събраха... Така пътувах от Борисово до Русе - към 30 километра... Казваха, че ако викам, ще ме убият. Не помня дали съм стенел... Когато пристигнахме в Русе, в Държавна сигурност, пак ме биха - до припадък… Сигурно не е било много - аз бях готов припаднал… и постоянно бях с белезници...

Поглежда ръцете си - силни мъжки ръце. Пипа китките си, разтрива ги... Времето всичко е заличило. Измило е следите от побоищата и веригите, от лагерите и затворите. Здрави мъжки ръце, силни, работни и честни. Протяга пръстите си, свива ги...

... Постоянно бях с белезници... Врязваха се в китките ми - до костта... И ме биеха, биеха, до припадък. После вече знаете... 20-годишна присъда... затвори, Белене...

Той не довърши. Тръгна си. Погълна го нажеженият летен следобед. Погълна го настоящето. Отиде на събрание на дружбата... Много иска днешният ден - от всички ни. Иска от тях - да възстановят разрушената структура на организацията от младостта си... Да върнат живота на земеделските идеи. Да ги изтупат от праха на времето. Да ги очистят от полепналата плесен на комунистическата идеология. Да ги възкресят - от забравата. Да ги възродят - от апатията. Да ги върнат - на днешния ден, на днешните хора, на днешната младост. Много иска днешният ден - от всички ни. Иска от нас - да повярваме, че от пепелта ще се роди живот. И да се борим... За възможността да възкръснем...

в-к “Народно земеделско знаме” брой 183/14.11.1991 г.