МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

VІ

В един топъл летен ден се запознах с другата Цена. Двете Цени - така ги знаели... Били приятелки от деца, заедно играели, заедно учили... Цветана Попкоева и Цветана Коева... Заедно членували в ЗМС. До 1947-ма, когато го разтурили. После - едната се омъжила, другата излязла в нелегалност... Запознах се с едната в топъл летен ден. Другата...

Красиви са били двете Цени – русата и тъмнокосата... Едната вече е възрастна жена. Другата...

...Тя беше една година по-голяма от мен, но дружахме много. Беше умна, блестяща ученичка... От 1945-та до 1947-ма ходехме в клуба на опозиционния ЗМС, на улица „Ангел Кънчев", май беше № 34. Там сме се срещали и с Никола Петков, и със Здравко Бакалов, сина на Цанко Церковски. За какво са ни говорили - не помня. Помня, че животът ни в клуба беше много интересен - четяхме стихове, рецитирахме, поставяхме пиеси. Имахме хор. Ръководител на хора беше Димо Димов Лафчиев. Той беше и поет. Имам няколко стихотворения от него, още ги пазя. Съдиха го... умря…

Гласът й съвсем лекичко трепва, подвижното й лице замръзва за миг, погледът на блестящите й очи потъва някъде, мълчим. После пак започва.

... Беше към края на учебната година, 1947-ма, когато нападнаха клуба ни. Кои го нападнаха - не разбрах. Тогава още не знаехме какво е станало, не предполагахме какво ще стане...

И пак мълчим. Хладно е в стаята, навън слънцето изгаря земята. Мълчим, после тя отново говори, бавно, замечтано...

... Какво да ти кажа за ония времена... През 1945-46-та всички хора бяха опозиция. През 1950-51-ва всички се страхуваха... Преди 1947 г. много се говореше за комасация. Говореше се и за кооперация – няколко семейства да закупят обща селскостопанска техника и заедно да обработват земите си. Но тогава, преди 1947 г., само се говореше... После стана страшно... после... и Цена изгоря, и други...

Удавили сме се в мълчание. Всеки затворен в себе си. После... Другата Цена се усмихва – характерът й не позволява тъгата задълго да обсеби духа й. И пак говори, говори...

... А как пееше Ценка, какъв глас имаше... Мощен и красив. Като запееше, чак вкъщи я чувах, всички я слушаха... Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та... На някакъв празник в салона на училището тя пя „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник"... Всеки, който я слуша тогава - не го забрави... Беше като пророчество...

VІІ

Прасковите зрееха в края на август. Беше задушно, горещо и слънцето изсипваше лъчите си върху нас. Отивахме при Михо Райков – толкова приказки ми беше разказвал татко за него... Весели момчешки истории. Толкова жив беше в съзнанието ми. Бил царят на велосипедите... Видях го след толкова време – висок, много слаб, блед. Толкова блед, че слънчевият загар имаше цвят на охра върху лицето му...

... Две неща ме накараха да тръгна срещу властта... Първото беше баща ми. Пребиха го... Баща ми два пъти е ходил в Америка. Първия път отишъл за три години, тогава натрупал състояние. Върнал се и направил тази къща... После пак отишъл, но не му провървяло и бързо си дошъл... Малко помня баща си, но беше решителен човек, със замах; знаеше английски, беше начетен и умен. Върна се от гръцката граница на 2-ри декември 1944-та година. На 4-ти декември го арестуваха. Пребили го от бой. Първо бил пет месеца в Държавна сигурност в Русе, после - седем месеца на лагер... Дойде си вкъщи - не можеше да ходи. Краката му не приличаха на крака. Биели го по стъпалата - до 200 удара помнел, после припадал... Все му беше студено. Майка го води по лекари, налага го с разни мехлеми, с компреси... Отиде си за три месеца... Намразих ги, защото убиха баща ми. Убиха го, за да прикрият престъпленията си...

... Така постъпваха тогава с хората... Сега се разбра, че не е бил само той - хиляди са били невинните им жертви...

... През 1950-та година започна масовото коопериране. С насилие. Идват нощем, арестуват... Качват хората в камиони и тръгват. Спират в гората, изкарват някого... „Ще влезеш ли в ТКЗС-то?" Няма отговор. Стрелят. Камионът потегля... Селянинът се изправя, отупва шумата от дрехите си и в тъмното тръгва към къщи. Но тези, в камиона, не знаят какво е станало. А камионът пак спира, пак смъкват някого в гората, пак питат, пак стрелят... и продължават. Докато се подпишат декларациите за доброволно даване на земята... Така беше тогава... Не можех да стоя настрана... С нелегалната организация ме свърза Стефан Станчев. Трябва да е било есента на 1950-та... В групата бяхме Тодор, Стефан, Георги, Васил и аз... Пишехме позиви... Събирахме помощи за нелегалните. Няколко пъти съм ходил в кантона на дядо Трифон. Там съм виждал и Цена като нелегална... Два или три пистолета висяха на колана й. Какво момиче беше... твърда, много твърда. Знаеше какво иска. Когато си тръгвахме, и ние бяхме по-уверени, по-силни, по-твърди...

Очите му, блестящи, дълбоки - гледат ме. Отдалечава ни - времето. Той иска още да говори, още да каже. Не намира думи. Мълчахме дълго, пушиха – Михо Райков – цигара от цигара; татко – непушил от години...

... Беше през зимата на 1950-51-ва. Георги каза, че видял пушки в един клуб на ДОСО. Огледал хубаво, лесно било да се вземат... Стефан отдавна говореше, че трябва да се въоръжим. Тодор и дума не даваше да се казва за оръжие. Доколкото си спомням, не му споменахме за пушките в началото... Бяхме тримата - Георги, Стефан и аз. Отидохме при клуба към 12-1 часа през нощта. Беше студено, пусто, сняг... Отключихме. Взехме си само три карабини и патрони. Имаше още. Оставихме отключено - да си вземат и други, ако искат... Георги живееше на квартира и нямаше къде да скрие пушката, затова я дадохме на Тодор. Той я взе...

... Арестуваха ни на Великден. Беше краят на април 1951-ва. Към средата на септември ни пратиха в Белене - без съд, без присъда. Около седем месеца останах там. Освободиха ме за Първи май 1952-ра... Една година - ад.

... Аз бях на трети обект. Копаехме пръст. А около нас, навсякъде... навсякъде из острова имаше вишки. Бяха разположени на 100-200 метра една от друга, в зависимост от местността... Всичко се вижда. Копаем, по цял ден копаем... и нямаме вода... А Дунавът тече край нас, до нас... Взимам едно канче и гледам - щом часовият погледне в друга посока, придвижвам се към водата... На отиване успях - напълних канчето, пих вода. А на връщане... куршумите запищяха покрай мен. Като по чудо се спасих... Но съм виждал как убиват – с автоматен откос, през кръста. Избиваха елита...

в-к “Народно земеделско знаме” брой 182/13.11.1991 г.