МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

...Изпадал съм в критични ситуации, но никога не съм бил толкова близо до смъртта, както на последната нелегална среща. Беше в началото на април 1951-ва. Трябваше да се съберем 10-15 души и имахме парола. Беше нощ, тъмно. Бързах, но вече бях закъснял. Когато стигнах, не знам защо, но забравих паролата. В това време някой вика “стой”. А наоколо - нищо не се вижда. Аз съвсем се обърках - всичко ми излезе от главата. И чувам в тъмното - някой зарежда оръжие. Каква ти парола, викам аз, “Свой съм.", а в тъмното - тя се смее: "0х, братле, какво щяхме да направим, а?...Ако не беше се обадил...” Позна ме по гласа... А щеше да ме застреля, тя, братлето.

И през ум не му минава да се сърди. Даже и на себе си не се сърди. Цялото му същество ликува - познали са се. Той, забравил паролата, и тя, заредила пистолета. После очите му угасват, потъмняват. Пак са сини, но... няма радост вече в тях...

...Арестуваха ме на 29 април 1951-ва. В една нощ властта извърши арести в целия Русенски окръг. Навръх Великден... Наистина, не арестуваха всички. Мисля, че просто искаха да омаловажат нещата. Искаха жертви – за назидание. И в никакъв случай признаването на мощна нелегална опозиция...

...За първи път осъзнах истинското значение на организацията в края на следствието. Тогава при нас, в килията, дойде един от началниците в ДС. Първо ни напсува и каза: „Вие направихте това, за което навремето не можехме да мечтаем”. Но едва когато ни осъдиха и ни откараха по затворите и особено в лагера Белене, можах да си съставя ясна представа за мащабите на съпротивата в цяла България. Нямаше населено място, град или село, което да не е засегнато. Всички, които бяха по затвори и лагери се държаха мъжествено, независимо от дългия престой... Бил в следните затвори: Русе, Плевен, Белене - на Втори обект, Стара Загора, на кариерата в Огняново и в Пазарджик. От Пазарджик бях освободен на 18 май 1961-ва година.

Като мъртви са очите му. Прозрачни, сини. Мълчим.

...За живота в затвора и режимите няма какво да говоря. Той в общи линии е еднакъв за всички...

Като мъртви са прозорците. Прозрачни, сини. Мълчим...

V

Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Тя не е много по-млада от баба ми, но изглежда много по-млада. По-силна е, по-здрава. Едра и стройна жена с още черни коси, макар да е вече на 70. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката. Приличат си трите сестри. И времето не може да изтрие тази прилика.

...Помня, че когато се роди, мама много плака. А когато тате си дойде от работа, баба го посрещна на стълбите и му вика: "Колко има да се скиташ самичък, пак е момиче." А тати се усмихна, пусна поводите на коня и тича вкъщи. Почна да целува мама и да се радва на бебето. Вдига го нагоре, прегръща го и му приказва: "Колко си ми хубава и колко хубава ще станеш..." И мама почна да се смее през сълзи. И на баба лицето просветна...

...Много й се радвахме като дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я гледахме, най-много кака, баба ти. Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Много хубаво момиче беше... Умно, мило... Знаела ли съм, че тъй ще стане...

Разказва Райна – мили спомени от детството, от младостта... оцелели късове от потока на времето. Разказва Райна – знаела ли е, че тъй ще стане...

Мълчание. Осезателно, плътно, притискащо. Отделя ни и ни събира. И дрезгав е вече гласът на бабината сестра, живата, когато пак заговори.

...Един ден, беше краят на април 1952-ра, отивам да й нося дрехи и храна в затвора. А войникът на портала ме гледа някак уплашено. Подкосиха ми се краката, но вървя... Не ме пуснаха. Казаха ми, че вече не е тук; да не я търся повече. И нищо да не нося... Не знам как излязох навън. Отпред, в градинката, ме чака адвокатът. Като го видях и заплаках. А той ме успокоява - държи ми ръцете, приглажда косите ми. И ми казва :"Недей да плачеш, от 1948-ма не са изпълнявали смъртни присъди. Има специални затвори, там ги пращат. Не плачи..."

... Как исках да вярвам, че е жива. Че е някъде в затвор, но - жива... Как исках да вярвам, че е жива. Нека никога да не я видим, но да е жива, нека никога да не чуем за нея, но да е жива... Как вярвах, че е жива... Някъде „там”, жива... А сега, когато прочетох всичко за лагерите, когато всичко се разбра, видя... Събуждам се всяка нощ от ужас. Не мога вече да спя. И се моля, на Господ ли, на кого ли - да са я убили, тогава. С един куршум да се е свършило всичко, да не е преживяла това, за което пишат...

Говори бързо-бързо. И сълзи не са й останали да плаче. Само устните и ръцете й треперят... а очите й гледат някъде далеч – тогава.

... Още тогава мъжът ми търси гроба й навсякъде - не го намери. Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Не я намери... Направихме панихида. Поп Димо я опя...

Мълча и слушам разказа на леля Райна. Далечен, непонятен.

... Още когато я арестуваха, започнахме да обжалваме. Още тогава адвокатът й казваше, че не е за смъртна присъда. Когато се върна от София, след обжалването, ни каза решението на съда: „Не е за смъртна присъда, но местната партийна организация трябва да реши." Убиха я.

... Все не ми се вярваше, че от тях е зависело. Хора, които познавахме, хора, които я познаваха. И досега нямаше да го вярвам, ако един от тях не ми разказа... Събрали се и решили, че трябва да бъде убита, за да не бунтува хората... Убили са я от страх.

Пак мълчим, седим една срещу друга, не се гледаме. И чак сега осъзнавам колко малко е струвал човешкият живот тогава, когато правосъдието е постановявало въпросът за живота и смъртта да се решава на партийно събрание. И ми е трудно да определя човешка ли е психологията на така наречения “редови комунист”, който на партийно събрание, съвсем ежедневно, “по съвест” гласува смърт за 23-годишен човек. И не мога да проумея идеологията, унищожаваща човечността у хората...

в-к “Народно земеделско знаме” брой 181/12.11.1991 г.