МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

Мълчание. Няколко секунди, половин минута. После се усмихва.

...Не мисли, че в затвора всеки ден беше 24 часа ад. Ние и там живеехме и имаше хубави мигове. Ние бяхме млади. И оцеляхме.

Поглежда ме и казва:"За първи път в Белене усетих, че ще оживея."

...Сутрин рано отивахме на работа. Вървим, въздухът е свеж, дишаме с пълни гърди. Усещах как мускулите ми ликуват. Беше през 1954-а. След толкова години в затвора бях зажаднял за движение, за труд, за простор...А островът беше голям...

Разказва Тодор Цанев за Белене. Разказва, усмихва се – с тъга по младостта. И го питам: „В затвора по-страшно ли беше?”

...Убиваха...понякога. Но там срещнах големи личности. Когато влязох в затвора, знаех много по-малко за свободата и човешкото достойнство, отколкото когато излязох оттам...

ІV

Панелна стая, малка, спретната, еднаква - в блок-бастилия в новите квартали, в края на града, до старото гробище. Аз, баща ми и Стефан Ненов - Чалъка. С побелели коси, с бяло-розово лице и усмихнати, детски сини очи. Добри и малко учудени очи. Седим - аз, татко и братовчедът на баба. Братовчедът на Цена. Искам и той да ми разкаже историята. От началотж. От края...

...Сърбински беше секретар на ЗМС, когато опозицията беше легална. После арестуваха Никола Петков, после ликвидираха опозицията. Беше юли-август 1947-а. В началото всички бяха като парализирани. Никаква дейност не се забелязваше. После, през 1949-1950-та, започна да се връща куражът на хората. Изживяхме първия шок. Появиха се групи, преди всичко младежки. А през 1950-а се създаде първата нелегална организация, Земеделски център 1. Обхващаше Русе и селата около Русе. Беше май или юни. Аз се уволних от казармата през 1949-а. Някъде тогава започнах да се срещам с Ценка по работа. Тя беше един от ръководителите на Земеделския център. Пак тогава, през 1950-а, започнаха да се създават ТКЗС-та - с брутално насилие.

Ние искахме да повдигнем духа на селяните - да се противопоставят на кооперирането, на грабителството, на беззаконието. Не вярвахме, че това може да е за дълго. Временна лудост - не можехме да си представим, че ще продължи 40 години.

Разказва Стефан Ненов. Мислите му текат последователно, стройно. Понякога спира, поглежда ме учудено-усмихнат, казва „чакай да си спомня” и продължава разказа си.

...Всъщност, ние не искахме да водим нелегална борба. Просто не искахме да се съгласяваме с всичко, което се иска от нас. И не искахме да мълчим...Не искахме да повярваме, че това, което е, ще бъде задълго. Искахме хората да не се обезверяват... Затова започнахме да говорим да пишем позиви... Човек не става нелегален просто така... Ако няма кой да гони, никой не бяга. А нас ни подгониха. И цялата ни организация се изгради по силата на съхнанение на живота...

... Ние бяхме земеделци. А земеделецът не може да убива, той трудно хваща оръжието. Защото е заобиколен от живота. Навсякъде около него изригва живот... Земеделецът чака да му се роди агънце, да изкласи стръкче пшеница, за отгледа плод. И на всичко се радва – на раждащия се живот. А ковачът, работникът – удря с тежкия чук по метала. Той твори, променя света със сила, със злост. Той е ограден от мъртви предмети и от стихии. Той не се е докосвал до живия живот... И му е по-лесно да хване оръжието и... да убива...

Той замълча и дълго време остана замислен. После, с подкупващоведри очи продължи да разказва – за Цена, братлето.

в-к “Народно земеделско знаме” брой 180/11.11.1991 г.