МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

ІІІ

...Когато завърших гимназия, започнах работа на гарата. Бях на 18 години и бях повярвал в комунизма...

...Работех на кантара. Селяните идваха с каруци. Теглех пълните каруци, разтоварваха, теглех празните каруци. Записвах наряда. Отиваха си - слаби, прегърбени, унили...

Една вечер ме среща един човек и ми казва:"Благодаря ти, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък ти се направи, че не я виждаш. Спаси ме." И ми стиска ръката. И в очите му виждам - спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех - нарядите са непосилни... Нещо се пречупи в мен. Дните се влачеха – дълги и горещи. Идваха и си отиваха каруците със слама. Но вече знаех – нещо трябва да се направи. Нещо да се промени.

...Една вечер се събрахме аз, Стефан Станчев и Мишо Райков. Решихме да напишем позиви. Написахме ги с печатни букви, с лявата ръка - момчешка работа. Много криминални книжки бяхме чели. Цяла нощ писахме - ставаше бавно. Но на другата сутрин селото осъмна с позиви.

Усмихва се братовчедът на баща ми. И очите му се смеят иззад дебелите стъкла на очилата. Разказва увлекателно, красиво. Срути се границата на времето. И само подвижното му лице е връзката ми с настоящето. Разказва Тодор Цанев за миналото. В очите му има топлина. Няма обида, няма омраза. Само топлина и смях.

Вечерта е напреднала. И аз питам: „Имало ли е организация и каква е била целта й... Или само хлапаци са пишели позиви.”

А той ме гледа вече сериозно и казва: "Целта беше да се възстанови опозицията."

Мълчание. Тик-така часовникът. Гледам снимката на бабината сестра. 23-годишна, вече по-млада от мен. Гледам очите й – спокойни и строги. Гледам чертите й – меки, овални, по-скоро детски, отколкото женски. На тази снимка тя не е с ученическата си униформа и изглежда по-близка, по-днешна. И още по-невероятна изглежда присъдата й. Още по-невероятни изглеждат смъртта и борбата й... Но вече знам – тя е била лидер на опозиционния Земеделски младежки съюз. И след забраната на опозиционните партии и сдружения тя се е борила - за възстановяването на дейността им. Борила се е - да има опозиция в България, да има свобода... Борила се е и не е била сама.

Хлапаци, на границата на детството и младостта, са тръгвали срещу системата, заплашваща да ги унищожи.

Младежи, преминали през затворите на старата система, са тръгвали срещу новата – заплашваща да бъде по-жестока от тази, на чието място е дошла.

И зрели лидери, неспособни да се откажат от парламентаризма.

Борили са се срещу обстоятелствата и времето и са били смазани.

В старата къща сме, в задния двор. Аз и татковият братовчед. Жужат пчелите, миришат цветята, лято е.

...Когато ние започнахме, опозиция вече нямаше. И същински дружби от по 300-400 души вече нямаше. И комунисти по душа вече нямаше. Бай Нено Бърденски, той беше истински, самообеси се. Йордан Коларов си сряза корема...Когато ние започнахме, създавахме групи от по 3-5 души. Говорехме с хората, окуражавахме ги. По това време бай Цанко Мечето и Димитър Ковачев бяха вече нелегални. Обхождаха селата, правеха събрания за възстановяване на дружбите. Свободни хора бяха, волни. Но вече имаше предатели. И през 1950-а съдиха ръководителите на Окръжен Земеделски център 1...

Мълчание. Няколко секунди, половин минута.

... И нас ни съдиха... зимата на 1951-ва... затвори, лагери.

в-к “Народно земеделско знаме” брой 179/08.11.1991 г.