МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

Годините минаваха и аз бавно я намирах. От случайно дочут разговор, от някоя изпусната дума. Тя бавно излизаше от нищото. Двадесет и три годишна - завинаги. Подведена, излъгана, влюбена; героиня, лидер. За мен тя беше тайнствена личност.

И досега не съм я разбрала. В какво е вярвала, какво е искала, на какво се е надявала.

Аз рядко питах за нея. Само двама души можех да питам – татко и баба. Баба плачеше, а татко мълчеше. Но годините минаваха и аз научавах все повече за нея. Завършила е гимназията, в която учех. Баща ми, ученик в гимназията, в която учех, е присъствал на процеса, в който задочно са я осъдили на смърт. Предвидили са награда за този, който я предаде. Предали са я – за 50 хиляди лева... Убили са я, „те” – за Първи май. Така каза баба веднъж. Просто и естествено – „убиха я за Първи май”.

Годините минават и аз бавно я намирам.

Разказва баба – днес.

... Беше в гимназията, водех я по вечеринки. Тогава така беше – момичетата ходеха с придружител... Младежи – смеят се, приказват, танцуват. А после почват да спорят – „ремса, земса, ремса, земса”. И се карат. И тя... Знаела ли съм, че така ще стане...

Гледа ме баба със старите си очи. От тях потичат сълзи, както тогава, преди 20 години, на гробището. Само че сълзите вече не се стичат по бузите. Те лъкатушат и се губят в бръчките. „Изгоря ми душата... веднъж вече изгоря”...

Разказва баба – днес.

... През февруари беше... Пред къщи спря кола. Излязох, а навън студено... Притичах през улицата, до камионетката. Отвориха ми вратата. Тя - вътре седи, вързана. До нея имаше и едно момче, младо, и то вързано. Гледа ме и ми казва да не правим нищо на своя глава... А милиционерът разправяше, че може и да не я убият. Да обжалваме - предала се без съпротива. Може и да не я убият... „Донесете й дрехи" - каза.

Разказва баба, потънала във времето. И миналото нахлува, грозно. Разказва баба.

...Казаха ни да обжалваме присъдата. Обжалвахме. А после казаха, че всичко ще зависи от общественото мнение.

И почнала баба да събира подписи с защита на своята сестра.

И почнала баба да събира подписи в защита на своята сестра. В защита на 22-годишното момиче, на което предстояло да умре.

Събрала баба подписи. Много подписи в защита на живота. Подписвали се хората и разрушавали страха, започнал да ги вкаменява. Подписвали се и в тях се възраждала надеждата, че могат да решават, да променят; да искат и да постигат нещо. Нещо свое. Дали и баба се е надявала, че може да спаси?

Дошли от Държавна сигурност. И започнали да разпитват сред „трудовите колективи". Мълчали хората, разпънати между страха и съвестта си. Мълчали хората. А комунистите започнали да скандират:"Смърт!" Мълчали хората, комунистите скандирали. А слугите на злото питали очи в очи - „ти за какво си". И страхът отварял слепените устни. Страхът от смъртта казал „смърт".

И надеждата, че можеш да решаваш, да променяш; да искаш, да постигаш... умирала. И всеки път произнасяната присъда убивала надеждата, че можеш да бъдеш човек.

“...Две жени бяха, две комунистки. Защо? Какво им бе направила..."

Пита баба и отговор не чака. 40 години не е могла да проумее какво може да накара едно човешко същество да пожелае смъртта на друго. И тя не пита защо прокурорът е поискал присъдата, нито защо съдията я е произнесъл; нито защо палачът е натиснал спусъка. Просто защо две жени са пожелали смъртта на човек?

Пита баба... и отговор не чака...

Времето се връща назад и годините плашат с безсилието на жестокостта си. Годините, през които живях - с безсмислието на безнадеждността. И годините, за които разказвам - с безсмислието на терора.

Нощни хайки, яма, безименен гроб. Нощни хайки, лагер, пречупен живот. Насилие, наложен живот и борба. Присъди и пак смърт, пак лагер с пречупен живот.

И години, години мълчание.

в-к “Народно земеделско знаме” брой 177/06.11.1991 г.