МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

ХІІ

Времето стои пред мен като стена. Скъсаха се връзките, всички връзки с миналото... Изхвърлена стоя на моя бряг... Един по един хората, до които се докоснах, са се оказвали отрязани от живота... „арестуваха ме”, „съдиха ме”, „бях на лагер”, „бях в затвора." Един по един, човекомелачката на системата ги е поглъщала. Откъсвала ги е от... абсурда, в който е бил осъден да живее народът ни. Един по един... Спомените им, чрез които влязох във времето, се отделяха от потока на съпреживяното. Един по един те се отклоняваха в своя посока... Отдалечаваха се... И времето се разсипа... Скъсаха се връзките, всички връзки с миналото... Не можах да стигна до нея, до бабината сестра... Гледам ученическата й снимка - спокойно лице на дете... Тръгнах към нея - не стигнах до нея.

Изгубих я - в началото на лятото на 1951-ва, в свежа зелена гора. Намерих я за миг отново, в камионетка, с вързани ръце... в мъглива вечер, в края на февруари, 1952-ра. Видях силуета й, в село Смирненски, през зимата на 1951-52... И остана една огромна празнина от половин година, за която още не съм намерила кой да ми разкаже... и един празен гроб... Времето стои пред мен - като стена...

Един по един хората, до които се докосвах, са се оказвали погълнати от човекомелачката на системата. И там, в ада, един по един са се намирали. Един по един са се събирали - хората. Един по един са виждали - че са много, много, много. И са разбирали - че това, което искат, са го искали навсякъде в страната ни... И това ги е карало да устояват - и да живеят...

Те, първите, които са тръгнали срещу системата...

Видях ги, докоснах ги... с очите им видях времето...

Сега пак съм сама - с моите спомени и с техните... Боли ме... Защо затрупвахме в нас миналото... Защо им повярвахме, че сме роби... и... свобода не ни трябва... Не знаехме ли, че не е така? Те, първите, които са тръгнали срещу системата... и ние, които сме били до тях, сред тях... Защо затрупахме в нас миналото...

Виси на стената снимка на момиче... Аз цял живот знаех, че „те" са я убили, защото е била срещу тях... срещу властта им...

Тръгнах към нея... с тези, които са били срещу „тях”, срещу властта им... и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде - първи в България, първи в Европа, първи в империята на злото... Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата... че „просто не можели иначе"... не можели да се подчинят и да бъдат... роби... Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали... и били смазани... И Комунизмът се възцарил в България... В най-скъпата страна за Сталин... и всички предшествали го завоеватели... Комунизмът се възцарил в България - просто - не можело иначе...

ХІІІ

Вървим с татко, двамата. Тихи са улиците. Грее слънцето, последното есенно слънце. Топло е - като през лятото. Вървим с татко - ръка в ръка. Не говорим. Задушница е. Възкръснали са мъртвите - в нас. Дълъг е пътят до старото гробище... Вървим. Три свещи държа в ръцете си - за гроба с двама мъртъвци. Измори ме пътят до този гроб...

Стигнахме. Сложихме цветя в старата ваза. Коленичихме. И запалихме трите свещи на гроба с двама мъртъвци... И си спомних първата молитва в живота си. И се моля - Боже, пази България...

Мълчим с татко, вперили очи в пламъците на свещите. Неверници невярващи се молим - Боже, прости ни греховете, както ние прощаваме на длъжниците си...

...Прощаваме ли на длъжниците си? Можем ли да им простим... Можем ли да простим лъжите, с които израснахме, лъжите, с които ни възпитаваха, лъжите, в които трябваше да вярваме... Мелница за човешки души... Можем ли ние - полусмлени, полуоцелели - да простим... Можем ли да простим безверието, безнадеждността и безразличието на нашето юношество, когато мечтите рухват и изпълзяваме изпод тях силни и бронирани, примирени с безперспективността на съществуването си. Можем ли да простим безсмислието на младостта си. Можем ли да простим пропилените години, сили, нерви, ум... в гонене на призраци... Ние, лишаваните от бъдеще - как да простим..

Протягаме ръце към небесата - Отче наш, не ни въвеждай в изкушение.

Не ни напомняй осакатения живот на близките ни. Не ни напомняй затвори, лагери, разстрели... И мъртъвци без гробове...

Отче наш, не ни въвеждай в изкушение. Прости ни греховете, както ние сме простили на длъжниците си... За да се сложи край на безкрайния кръговрат на насилията - нека почиват в мир костите на убитите и убийците.

Обществото, изградено върху кръв и терор, не можа да даде щастие и благоденствие никому... И нека го покрие забравата…

юни – ноември, 1990 година

в-к „Народно земеделско знаме”, брой 186/19.11.1991г.