МИНАЛОТО В МЕН

документална повест

ХІ

Тръгнахме на път - аз и татко, Васил Медведев, Георги Шаламанов, Стефан Ненов... Пътуваме - към Базънската гора, към Писанец... Пътуваме... Прав като стрела е пътят за Варна, от двете му страни са меките форми на равнината... Завиваме вляво, по тясна асфалтова алея... Слизаме надолу, надолу, в друг свят сме - къщите са една върху друга, с дълбоко вкопани основи в стръмните склонове... Долната земя, приказна земя... Някъде горе е равнината, с меките заоблености на хълмовете си, разорани от хоризонт до хоризонт. Пътуваме. Вият се улиците - надолу, надолу. Долната земя, приказна страна... Завихме по малка асфалтова уличка.

- Тук е - отново се обади Васил Медведев.

Спираме пред една къща, слизаме... Той отваря портата, влиза, чука на вратата, провиква се: „Бай Нено". Леко накуцвайки, стар селянин идва към нас. Закривил е каскет на ухото си, бърза.

- Е-е, ти ли си бе, Василе, момче - стискат ръцете си, обрьща се - Стефане, Чалък, ти ли си? Брей, колко си побелял - прегръщат се.

- Шаламане, брей, доживяхме да се видим – сълзи има в очите им - колко години станаха...

Седим на столове пред къщата, говорят. Шета стара селянка край нас. А те говорят, говорят, говорят. От толкова време не са били заедно...

И разказва Нено Рашков - истински селянин, истински син на земята, за която се е борил. Разказва – да се знае какво е било.

... Цялата работа се почна, бай Цанка като щяха да арестуват... Той, бай Цанко, беше буен човек, не им мълчеше. По-преди беше председател на дружбата в нашето село… Беше през август, 1950-та. Бяха задържали вече Жеко от Хлебарово, Гецо от Сваленик, Янко Минев. Беше ред и на бай Цанка... Ама то да не е шега работа Цанко Мечето да арестуваш... Отива при него Нейко, милиционерчето, меко момче беше то. Бай Цанко му вика: „Ти, момче, да вървиш да си гледаш работата. Бай си Цанка да не закачаш." И хванал гората... Аз отидох с моя брат след десет дена в гората - да му занесем хляб. Така продължих до края, до моето задържане...

Едва си пое дъх Нено Рашков и приятелите му започват да говорят - за това, за онова...

- Ти кажи за тепавицата. Тепавицата ще ходим да гледаме днес – намесва се Медведев.

- Тя, тепавицата я няма вече. Всичко са унищожили. И тепавицата, и хайдушката дупка... и извора...

- А за Цена, какво ще кажеш за Цена - какъв човек беше? – и преди да довърша думите си, баба Иванка Рашкова отговаря:

- Хубава, много хубава беше - и очите й блесват от умиление.

- За мен от нея по-добра нямаше - казва Нено Рашков.

И старото му лице, загрубяло от слънцето и вятъра, омекна, тъжна усмивка имаше в погледа му.

- Когато ходех в гората да им давам хляб, на нея все й носех бонбони, обички - да го зарадвам, милото... Пък то ми вика: „Пази се, бати Нено, внимавай в гората"... Какво ли му е било - сам-самичко, далеч от дома...

- За всичко приказвахме, само за най-важното не каза - разкажи, бай Нено, как те раниха, за битката при Могилите разкажи...

- Какво да разказвам аз за битката... Те мен ме раниха в началото...

Плаче Иванка Рашкова. Текат сълзите по бузите й.

- А на мене ми викат: „Мъжа ти го убиха". Писъци големи. Сложих черната кърпа... После се разбра, че е жив... Съдиха го, в затвора лежа, по лагери ходи. Не беше леко. Намъчихме се. Всичко нахалост беше - тъй бях почнала да мисля.... ама сега вече - връщане назад няма... Доживяхме...

И пак се разшета. Донесе хляб, сирене, кана с вино. Наредихме столовете около масата. „Да сме живи" - звъннаха чашите. Да се порадваме на живота...

Тръгнахме си. Отидохме си... от долната земя... Остана в душите ни – странна, дива, изоставена...

в-к “Народно земеделско знаме” брой 185/18.11.1991 г.