ЕТЮДИ, ЕСЕТА, РАЗКАЗИ, КРИТИКА
***
Тишина,
ненарушавана от нищо. Времето е спряло, прекършено виси в пространството. От
много бързане ли постигнахме безвремие? Безвремие, в което виждаме прекършения
си живот, висящ безпомощно. Нито напред, нито назад… Преместване няма. Умножи най-главоломната
скорост с нула и ще получиш нула… Къде е грешката?
Тишина.
Вече не
чувствам това, което пиша. Вече не мисля… Не съществувам – вече…
Убивам
часовете до Утре – боли нощта. Изпълвам я с изписани редове – ще ме приютят ли
в себе си. Ще съществувам ли – в тях?
Уморих се –
не мога да улавям вече неуловимите образи, които тичат пред очите ми.
Отново
искам – да съм другаде…
***
…
Препълнена е душата ми – ще избухне. Трябва да изхвърля това, което е в мен.
Сама съм. Не зная какво да правя с живота си.
…
Претъпкана съм. Повече от десет години
ме тъпчат с ненужности. Убиха любознателността ми.
Намразих всичко, което обичах.
Как ненавиждам системата,
която ме превърна в автомат. Мразя се.
Когато
мисля за бъдещето, черна стена стои пред очите ми… дори сега, когато вече съм
нагазила в черните му брегове…
Но всъщност – можем
ли истински да мислим? С отворени очи, да мислим?
… Сама съм.
Тъй дълго
бях искала - да съм сама.
За да
извайвам себе си – сама.
Далеч от
нощи без луна,
от
замаскирани забрани,
от чужди мисли
в моята
глава…
… Сама съм.
Боли от самота
– не знаех.
***
Намирам се
и се изгубвам всеки ден. И няма нещо, в което да се хвана. И няма нещо, което
да ме задържи.
Живея във
вакуум.
…
Облаците се
движат и птиците летят във въображението ми. Живея във вакуум…
Кога ще
дойде съприкосновението със света?
Всичко се
стреми към приближаване до истината.
Разстоянията
бягат. Времето се скъси.
Какъв е
смисълът на вечното движение?
Еднообразието
сковава мисълта, пространството, Вселената…
Ядра и обикалящи край тях електрони, които вероятно могат да бъдат
намерени тук, или там… изгубени електрони, определящи еднообразието на света…
Какъв е
смисълът на вечното движение?
Живея във
вакуум.
…
Събирам
късове от разбита тишина и с тях градя огради, зад които ще се скрия…
Бягам от
самотата и се стремя към самота.
Може би
защото там вероятността да намеря себе си е различна от нула?
Намерих се
и се изгубих. Намирам се и се изгубвам всеки ден…
Всичко е
един непрекъснат стремеж към приближаване до истината…
…
Дните
минават, без да могат да бъдат различавани. Нищо ли не се случва, или нищо не
достига до съзнанието ми… Защо???
Живея във
вакуум.
Апокалипсиса
ли чакам, за да се събудя?
Бягащо
време. Събрана тишина. Болка по отлитащото Всичко…
Всичко – е
един непрекъснат стремеж към приближаване до истината.
***
В тази нощ
небето не е черно. Луната е залепнала за него – голяма, кръгла, бяла – като
боядисана с вар. И бели преспи са легнали върху полето – като саван. Мирише на
трева и вятър.
Влакът
спря.
В
настъпилата тишина
се чува,
как тревите никнат под снега.
Движение.
Преместване
по пътя, или живот? Или и двете?
Влакът
спря.
Покой.
Движение. Промяна.
И очакване
– нещо да се случи.
Промяната –
надежда за движение към нещо, което ще се случи.
Влакът
трака с белите си колела по бели релси, по бялата земя.
Нощното
небе попи белотата на света под себе си и стана бяло.
Звездите
падаха – бели снежинки в полето…
***
Самота …
Благословена
самота,
разкрепостила
мислите.
Благословена
самота,
освободила
разума.
Самота…
Тя дава
онова,
което ни
прави хора…
Самота –
свобода.
1982 г.
„Треди под снега”,
изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.
ПРЕДНОВОГОДИШЕН
СЛЕДОБЕД
Връщаше се.
Вървеше с празна глава. Вървеше бързо, с широка крачка. Стъпваше твърдо,
уверено – без да се забавя и без да избързва. Не спираше нито пред колите, нито
пред светофарите, нито в най-гъстата тълпа. Хората се отдръпваха, колите скърцаха
със спирачките си, а светофарите продължаваха да мигат…
Връщаше се
вървеше с празна душа. При всяко вдишване остра болка пронизваше сърцето. При
всяко издишване плътна тежест се трупаше върху онова пулсиращо кълбо, при
спирането на което преставаме да съществуваме. При всяка крачка мозъкът се
люшкаше като желе и всяка мисъл, плуваща през него залепваше, задръстваше
главата и болеше. Нищо. Продължаваше да се движи в тълпата – като сърф през
морски вълни, при силен вятър.
Стъмни се
удивително бързо – като в зимен следобед. Разтвориха се чадърите. Валеше мъгла,
превърната в сняг. Тротоарите прогизнаха. Плочките се надигнаха – за да
избълват кал.
Връщаше се.
Вървеше с празни очи. По лицето се стичаха капки вода – като сълзи… Или сълзи,
като капки вода?! Косите се намокриха и залепнаха за главата. Влагата проникна
през дрехите и се впи в плътта. Беше тъмно и шумно. Без реклами. Без витрини.
Нещо се
скъса – безпричинно, неочаквано. Нещо се скъса – в гърдите? Или в черепа… И
очите прогледнаха. Причина или следствие – все едно - очите прогледнаха. И
видяха хората…
Животът
кипеше в този мокър зимен следобед. И всеки вървеше с някого – засмени лица с
несигурна стъпка.
Нещо се
скъса и очите прогледнаха. Самотата се натрапи. Нещо студено пролази в
кухината, където сърцето болеше. Нещо студено пролази и там, където мозъкът
лепнеше. Походката остана същата – плавна бърза и сигурна.
Нещо се
скъса – студът тръгна по вените и сухожилията; дланите и стъпалата се сгърчиха;
тялото се скова. Походката остана същата.
Снежинките
се стапят в калта. Светлината гасне. Тълпата шуми. Черен новогодишен следобед.
Връщаше се.
Хората се отдръпваха – като вълни, които се разбиват в носа на сърф, при силен
вятър… Или – като пустинен пясък, който се свлича пред лицето на Сфинкса.
Самота.Осъзната
и неизбежна.
***
Страхът от
самота е страх от себе си.
Затворен кръг, в който
разбиваме главите си.
1982 г.
„Треди под снега”,
изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.
ПРИТЧА ЗА ИСТИНАТА
Прозорците са замъглени от топлината вътре и от студа вън. През капките
влиза дъгата.
Прозорците
са замъглени – светът е вън. Притчата в стаята остана.
Прозорците
са замъглени – покриха всичко с похлупак.
…
Светът бил
млад.
Толкова
млад, че звездите били разбъркани, и нощем светели две Луни, и небето никога не
ставало черно. Слънцето топлело повече, а някъде край него обикаляло друго
Слънце – онова, което кара Плутон да се върти обратно.
Светът бил
млад. Нашият свят, защото някъде световете умирали.
Тогава в
него бродели два Духа. И понеже били само два (имало и други, но те били
толкова малки, че няма да се занимаваме с тях), всеки имал свое Слънце и своя
Луна.
Светът
остарял. Духовете живеели – всеки със своята Истина. Само малките духове не
знаели какво да правят – като виждали две Истини, те не знаели коя е
истинската. (Но с малките – по-добре да не се занимаваме.)
Светът
съвсем остарял и на небето останали само едно Слънце и една Луна, а звездите се
подредили в съзвездия. Тогава Духовете решили, че има една Истина и започнали
да я търсят. И понеже били само два (с малките не се занимаваме), тръгнали да я
търсят в двете посоки на Света. Белият Дух се отправил към Изгрева, а Черният
Дух – към Залеза на единственото Слънце.
Светът
толкова остарял, че заплашвал всеки миг да рухне. Тогава Духовете се срещнали.
Белият вървял към Залеза, а Черният – към Изгрева на единственото Слънце.
Горките
Духове – те не знаели, че Земята е кръгла.
Прозорецът
е мокър. Светът се вижда на черти. Похлупакът е напукан – чака да се срути.
- Защо не
се занимавахме с Малките? – пита Малкият.
И притчата
започва отначало.
…
Светът бил
млад.
Толкова
млад, че звездите били разбъркани по небето и нощем светели две Луни и денем
греели две Слънца.
В Света
бродели два Духа. Те били толкова големи, че не виждали другите, малките духове
край тях. И като мислели, че са сами, те искали да разделят света, защото всеки
имал своя Истина, свое Слънце и своя Луна. Но те са толкова големи, че ние няма
да се занимаваме с тях.
Светът бил
млад.
Малките
духове бродели из него – без своя Истина, без свое Слънце, без своя Луна. Те
искали да имат само по една звезда и да вярват в нея. Но големите Духове не
виждали звездите. И като не ги виждали, искали всички да вярват само в техните
Слънца. А слънцата били две. И Луните били две. Само две.
Светът
остарял.
Малките
духове забравили своите звезди – те били толкова далеч. И макар Слънцата да не
топлели, те се кълнели в тях – всеки малък дух в едно голямо Слънце.
Светът
съвсем остарял. Звездите намерили съзвездията си. Едната Луна се взривила,
другото Слънце избягало. Останало само едно. Но чие било то?!
Светът
толкова остарял, че заплашвал да рухне…
Звездите са
големи и топли Слънца. За всеки малък Дух – по едно далечно Слънце…
Светът, настръхнал
от омраза се руши.
Руините с трясък падат
върху човешките
души.
1983 г.
„Треди под снега”,
изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.
ОПИТ ЗА РАЗКАЗ
Връщаха се
от премиера. Вървяха по дългата алея на парка към дома си. Тази вечер тя беше
много красива, излъчваше жизненост – изхвърляше енергията си на снопове – в
нощта. Вървеше под разлистващите се дървета, те жадно пиеха от нея светлина.
Държеше ръката на дъщеря си в своята ръка. Миришеше на празник и на пролет.
Зеленият дъх на листата правеше завръщането в къщи невъзможно.
Отидоха на
гости. Говориха за любовта.
Как започна
разговорът, никой не знаеше. Дори кой го започна - не се разбра.
Двата
лагера бързо се оформиха.
Пространството
в стаята се раздели. Двете му половини издълбаха траншея в средата й.
Двадесетгодишните останаха от едната й страна; четиридесет и петгодишните – от
другата.
Дванайсетгодишното
дете балансираше по средата.
Би могло да
се каже, че борбата беше за него. Ще повярва ли то в любовта? Двайсетгодишните
знаеха, че след няколко години то ще мисли като тях – цинично и хладно, за
човешките чувства. Четиридесет и петгодишните се надяваха да спечелят детето
сега, за няколко години да го накарат да вярва в красотата и силата на
човешката любов.
Тази вечер
тя беше много красива и пръскаше жизненост край себе си – като фонтан от
светлина. Никой не се учуди, когато тя каза, че ако позвъни на един човек, той
ще дойде веднага – не бе го виждала от двайсет години. Беше прекрасна вечер, в
която всички се шегуваха, говорейки за любовта – и майки, и деца. Никой не се
учуди дори когато тя вдигна слушалката и далечният звън на чужд телефон проехтя
в стаята.
Братовчедка
й я познаваше от дете – буйно момиче със странни хрумвания. Познаваше и мъжът,
на който звънеше – той бе част от общата им младост.
Дъщеря й я
познаваше от петнайсет години – нерешителна жена, която обича да говори, но не
и да действа. Тя също знаеше на кого се обажда – знаеше всичко за нейната
младост.
В стаята бе
тихо – отломка от света, захвърлена далеко. Само телефонната слушалка и тихия
сигнал приличаха на надежда за връзка и завръщане.
Бе толкова
тихо, че отвъдният глас прокънтя като гръмотевичен тътен. Шумът от затварянето
на телефона бе изстрел.
Никой не се
учуди на тази развръзка.
Племенникът
й я познаваше малко – просто като чаровна жена. Племенницата й бе разочарована.
За дъщеря й всичко, което се случваше в този миг, спрял потока на времето,
започваше да се превръща в присъда, без надежда за обжалване.
Само
братовчедка й чакаше. Знаеше, че това не е краят.
Траншеята
беше преместена. Сега тя очертаваше мястото, където подът на стаята пресичаше
сферата, която отделяше жената с телефона от света.
Тази вечер
тя беше много красива. Стоеше сама в празното пространство край себе си и
жизнеността й не стигаше дори да помръдне ръката й. Стените на сферата, която
разделяше света на две бяха плътни, макар и невидими. Тя стоеше сама с телефона
– изхвърлена. Стените отъняваха. Скоро пространството отново щеше да стане
еднородно. Думите, които отново щяха да направят вечерта приятна и безлична
стояха вече върху устните на двайсетгодишните. Необикновеното се бе докоснало
до тях и отлиташе. Щеше да си иде без следа, без спомен, без нищо…
Стените,
които разделяха света, съвсем отъняха. Никой не обърна внимание на тихия
телефонен сигнал. И на далечния глас, който нахлу в стаята. И на нейния глас,
звучащ нереално. Цялата тя изглеждаше нереална – красива, жизнена, друга. Всичко
бе друго – каквото никога не бе било.
Дванайсетгодишното
момиченце пляскаше с ръце, подскачаше из стаята и писукаше от радост – на какво
ли се радваше?
Двайсетгодишното
момче се разхождаше от вратата до прозореца, хванал с две ръце косата си и
недоумяващо шепнеше – “идиот” – на себе си ли го казваше, или на другия?
Дъщеря й
мълчеше. За нея приказката още не бе свършила.
Братовчедка
й се усмихваше – какво мислят двайсетгодишните бе без значение; любовта роди
света…
Приятелят
от преди двайсет години тръгваше към младостта си…
Тази вечер
тя бе много красива. И върна времето с двайсет години назад.
…
Дъщеря й остана сама в празната
къща. Дълго я чака, после
– заспа. И беше щастлива, защото бе разбрала,
че майка й е на двайсет и пет… и винаги ще си остане на толкова – поне за
един човек.
Засънува – как идва утрото и каляската на Пепеляшка се превръща в светлина и
само стъклената й пантофка се търкаля из праха.
1983 г.
„Треви под снега”,
изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.
ДЕТЕТО
Детето е
седемгодишно.
Жив къс
енергия, ако енергията може да съществува на късове.
Купчина
мускули, в която е акумулирана сила с неизвестно направление.
Пулсираща
ярост.
Необходимост
от свобода, обуславяща невъзможността на покорството.
Бясно
желание да се наложи; да грабне своето, ако не му се даде.
Борба за
съществуване.
Борба за
утвърждаване на нещо съществуващо.
Борба за
признание.
Воля да
видим своето “Аз”, сред многото “те”.
Детето е
седемгодишно. Крещи неистово.
- “Защо
викаш?”
- “За да ме
чуеш!”
- “Не сме
глухи.”
- “НЕ
ЧУВАТЕ!!! ИСКАМ ДА КАЖА!!! СЛУШАЙ!!!
Детето е
седемгодишно. Къс крещяща енергия, ако енергията може да крещи.
…
Разговорът
продължава. Разговорът е важен. Разговор-изповед на викаща смазана душа. В
съседната стая една уста крещи – иска да смаже, за да не бъде смазана.
Разговорът продължава. Детето крещи, нечуто.
…
Детето е
седемгодишно. Куп дишаща болка, ако болката може да съществува на купове. В
къщата е тихо и се стъпва на пръсти като в музей.
…
Детето е
оздравяло. Камбана от смях - търкаля се и звъни на пода, сред играчките. Детето
е седемгодишно – хваща се за един танк…
В миг
стаята се залюля и изчезна. В следващия дойде болката. В следващия – крясъкът.
Ударът се е изгубил между двата мига.
След две
минути на бойното поле има два трупа, един танк и едно бързо отичащо и бавно
посиняващо слепоочие. Един гърчещ се труп, който плачейки стене “Защо ме
удари?! Не исках…”
И един
вцепенен труп, който, оправдаващ се шепне “Ако убиеш, не можеш да кажеш : не
исках… Има невъзвратими неща; има мигове, заради които бихме дали живота си –
да ги няма… тогава не можеш да кажеш : не исках…”
- “Защо ме
удари?! Не исках!!!”
Рефлекс на
самозащита, или средство за възпитание беше?
…
Детето е
седемгодишно. Има сламена коса, млечна кожа, топли очи и мила усмивка. Когато
спи, прилича на ангел или бебе. Спящото дете е друг свят – свят на сънища и
приказки. Тогава то напомня колко е уязвимо. Душата на детето е чуплива.
Пулсираща кървяща рана, която не отразява, а поглъща всяка дума като болка.
Душата на детето е гола.
…
Детето лежи
в леглото и слуша – дъхът му е спрял от напрежение – кой мистриозух ще победи –
малкият, или големият? Отговор няма. Детето чака. Майката спи. Гласът на
четящата, пресъхнал, е прегорил гърлото й. Детето чака развръзката. Ще я дочака
ли?
Сухият глас
като пясък се е разпилял. Вкочанено, с провиснала глава, детето чете книгата,
захвърлена на пода.
Два чифта
очи се срещат. Една ръка взима книгата и я оставя в други две ръце.
Детето лежи
в леглото и доволно чете. Успокоено, то разгръщ страниците шумно –
халтикозавъра изяде прокомпсогната.
Вик.
Майката е събудена. Детето трябва да спи. Книгата се стоварва върху главата на
майката.Крясък, удар, крясък…
Животните
отпреди милион години се разбягаха…
…
Детето
играе – започнала е войната на добрите животни срещу бракониерите. Животните са
нападнати. Стаята е градът. Библиотеката – къщите. Пристигат камиони. Животните
се евакуират, товарят книгите-мебели в камионите-картонени кутии. Сбогуват се.
Бойното
поле е в спалнята. Войниците са разквартирувани в антрето. От леглата им-книги,
няма къде да се стъпи.
Нищо.
Детето играе. То е седемгодишно и трябва да материализира фантазиите си.
…
Вечер е.
Майката е в кухнята, приготвя храната. Детето е в стаята си. Вик. “Бързо! Ела!!
Виж!!! “ Досада… Детето идва, очите му блестят, цялото е усмивка. Удря се в
стена. В един миг то е видяло един свят. Иска да даде този свят на своята
майка. Но тя пържи яйца и не може да го види; не го подозира. Тя чува само
викът – досада. Един свят се сгромолясва разбит.
…
Детето
отново играе. В играта участват всички – то иска така. Играят – един старец с
инфаркт, един мъж с положение, една майка без нерви. Детето иска. То удря – с
каквото има. Играта е такава – трябва да бъде убит убиецът на Линкълн. Горкият
Джон Буут – убит е хиляди пъти. Горките съиграчи – получили са хиляди удари.
Нищо. Детето играе.
…
Детето е
пораснало за един ден. Детето е ученик.
Днес то
отиде да играе само. Всъщност, така мисли майката, останала в къщи сама.
Сред
развалините на стара къща, първокласниците замерват подпухнал мъртъв плъх с
остатъци от строителния материал, разхвърлян край новия блок.
…
Трудно е да
се пише за детето. За това е нужно да се помни детето, за да бъде
почувствано и разбрано…
Трудно е да се
прекрачи в света на детето.
Това е един странен
свят, изграден от представи и действие.
Никъде другаде идеята
и изпълнението не са така непосредствено
свързани, както в детската игра. Връзката между
физическото и духовното у детето е толкова съвършена, та в много случаи не
я забелязваме и като сливаме едното с другото, отричаме интелекта у детето, виждайки само неговия
физически еквивалент…
1983 г.
„Треви под снега”,
изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.
ПОСЛЕДНИЯТ СКОК
Само този,
който е виждал светлина, може да даде определение на Мракът… Или този, който е
между Галактиките.
Само този,
който е докосвал живи мъртъвци, може да даде определение на Ужасът… Или този,
който сам е бил мъртвец.
Когато се
събудиш и изсипеш погледа си в черното, и съскането на компютрите навлезе в
теб; и илюминаторите бълват Нищото; когато се изправиш и видиш пред себе си
стена; когато изкрещиш и чуеш ехото… и коленичиш, но няма пред кого; когато
видиш светлина и не знаеш откъде е; и в мозъка ти идва някой и не знаеш кой е…
- тогава викаш и не чуваш ехото, и съсъкът на живите машини спира. Тогава ти
докосваш мъртъвците-хора… и падаш…
***
Сега,
когато съм свободна да избирам заниманията си, реших да пиша. Всъщност, тази
свобода е бездействие – всеки запълва с нещо своя страх. Но тази свобода е и очакване
на неизвестното. Тя е и надпревара с времето.
Предстои ни
най-големият скок… Последният скок…
Изгревът…
Очите ми плуваха в синьо… Недостижима синева. Изгревът – лилавата заря и
червеното петно на Слънцето. Старата Земя – с кристалните си върхове от лед;
Старата Земя с гори, с листа и светлина… Беден език. Осакатено съзнание, което
долавя, докосва се но е неспособно на направлява, което се опитва да прозре, но
е неспособно да промени… Бавно се променя всичко в нас… И този изгрев остава
един и същ в паметта на компютрите и в паметта ми…
…
Аз гледах този
изгрев и в онзи ден, когато щяхме
де докоснем Земята, или тя
да ни докосне
– с излъчването си. Всички уреди
бяха насочени към нея… И чакахме…
“Тахис” летеше
със сто хиляди
км/сек към
Слънцето. Не бързахме. Това беше краят на нашия път. Нашето Слънце беше същото – съвсем обикновена звезда, в края на Галактиката
си.
Сега е трудно да
кажа каква точно бях тогава,
какви бяхме ние. Твърде много събития отминаха – започнахме да мерим
времето с промените.
Сами не разбрахме
кога въпросите закънтяха в празното пространство на черепите ни… откъде дойдоха съмненията…
Промъкваше се вълнението
в нашите програмирани мозъци…
Първият ден…
Пиша и
съзнавам че това, което върша е противодействие на страха. Някъде в нас нещо се
пука… Висим в пространството и чакаме. Разрушената ни психика има нужда от
опора. Висим в пространството и адсорбираме енергията на звездите… Изродени
останки на изчезнала раса…
Чакаме. И
запълваме страха си с думи…
***
Някога
нашият малък свят беше прекалено добре подреден – обмислен, разумен,
програмиран – още на Земята, преди повече от четири милиарда години…
“Тахис” бил
първият кораб, построен на Земята, способен да се движи със скорост, близка до
скоростта на светлината. по онова време в Слънчевата система имало три обитаеми
планети - полюсите на Марс били засадени със зелени растения; Венера била “проветрена”… Луната отдавна била превърната в обсерватория
и космическа площадка; Меркурий бил мина за редки метали… Тогава започвали и
проучванията за използване на астероидите и за “приближаване” до газовите
гиганти.
По времето,
когато “Тахис “ бил построен, човечеството още не познавало собствената си
звездна система.
Каква е
била еволюцията на нашата цивилизация след излитането ни към Далечния Космос –
не знаем. Твърде скоро сме изгубили Слънцето от погледа си… несъвършени уреди…
Астронавтите
са знаели само целта на полета – откриване на Разум във Вселената и завръщане
на Земята.
…
Пиша и
мисля – това ли е бил краят на програмата? Завръщане… Но при кого?
Пиша и
мисля – каква е била тяхната цел… те са знаели какво означават четири
милиарда години…
Пиша и
мисля… Защо беше необходима хибернация на екипажа, когато “Тахис” се забавяше и
скоростта не можеше да ни запази от остаряване?
Защо
проспахме и междугалактичните пространства?
Защо
компютрите и генетиците подбираха само онези генни комбинации, които бяха
най-устойчиви на космическите мутации…
Защо са
искали да ни запазят такива, каквито са били те, по времето, когато сме
заминали…
Пиша и
мисля – какво са искали те? Да научат има ли Разум във Вселената… Или да
запазят себе си?
… Синева… и
огнено кълбо. Морето и небето са слети в едно. Лъчите на Слънцето пробиват
лепкавия въздух и прозрачните вълни. Екранът става зелен – водата оплътнява.
Лъчите попиват в неподвижния ад на земната бездна. Става тъмно като в Космоса.
От океанското дъно Слънцето изглежда по-далечно, отколкото от центъра на
Галактиката… Бодната пустош навлиза през
илюминаторите…
Пиша и
мисля… Повече от четири милиарда години носим със себе си земните изгреви и
земните залези, земните пустини и скали, земните гори и океани… Повече от
четири милиарда години… Взирахме се в тях и се възпитавахме да бъдем земни
граждани…
Пиша и
мисля – повече от четири милиарда години изучавахме земна история… Цялата памет
на човечеството е запечатана в паметта на компютрите ни…
Пиша и
мисля. Защо?
Светът се рушеше,
рушен от децата, които беше
създал. Изяли Природата, която
ги бе люляла
в пазвата си през ранното им
детство, човечетата вече изяждаха себе
си. И още
по-гладни ставаха… за власт и за
кръв и за “още”. Натежал от омраза, светът
се рушеше…
Пиша и
мисля…
Някога…
нашите мозъци бяха прекалено добре подредени – без опасност от изненади, ние
вършехме точно това, за което бяхме създадени…
И все пак –
въпреки всички програми, въпреки вложеният в нас стремеж към постигане на целта
като единствен смисъл на съществуването ни, не открихме разум във Вселената.
…
Пребродихме нашата Галактика, отидохме и в други светове… не бързахме,
анализирахме перфектно постъпващите данни… обходихме видимата Вселена. И
“по-нататък” нямаше… но Разум не открихме. И нас не ни откриха…
… Връщахме
се – у дома. С повече въпроси и с по-малко отговори…
…
Пътувахме
към Земята и чакахме срещата си с нея… Уредите ни мълчаха… “съвършените” уреди,
с които открихме, че няма Разум във Вселената…
Наближавахме
Земята. Слънцето все по-силно светеше… почти така, както е светело преди четири
милиарда години. Летяхме към центъра на системата – следи от разумна дейност нямаше.
Астероидите бяха по местата си – недокоснати. Марс беше мъртъв – прашна
пустиня.
Страхувахме
се да погледнем Земята – фанфари нямаше да има.
Синята
планета изплува на хоризонта – все още синя.
Луната беше
осеяна с кратери.
Информацията
от Земята беше категорична – там разум нямаше… И следи от разум – нямаше.
Не я
отминахме, както бяхме отминали толкова други планети, устремени към нашата
цел… Тя беше нашият дом… затова изпратихме космически капсули с хора…
… Слънцето
се издигаше над хоризонта. Лъчите му заливаха в светлина върховете на
планините, после доловете, после вълните. Очите ги следваха – вместо камери.
Това беше първият земен изгрев, който видяхме. Тогава разбрахме тяхната цел. Те
бяха успели – да консервират света си такъв, какъвто бе бил – за четири
милиарда години. И нас да запазят – отломка от него… и да ни върнат… за ново
начало…
…
Отлетяхме..
За първи
път мълчанието на Космоса ни се стори страшно. Законите на гравитацията ни
отхвърлиха далеч от пределите на нашата звездна система. Летяхме към
периферията на Галактиката – без цел.
Промяната
настъпваше незабелязана.
Започнахме
да мислим.
Започнахме
да се бунтуваме.
Започнахме
да обвиняваме нашата мъртва цивилизация, която бе успяла да ни запази от
Времето… и от себе си…
Не можехме
да платим цената.
Обвинявахме
– за самотата, на която бяхме осъдени.
Обвинявахме
– за програмираността, която ни бе наложена.
Обвинявахме
я – за ненужността на полета – нашата цивилизация, обрекла ни на една цел за
една вечност.
Без право
на еволюция.
Без право
на промени.
Без право
на свобода.
Без право
на НЕ.
… Пътувахме
към края на Вселената… освободени от всички стари цели… Времето изчезваше;
програмите не действаха; организацията рухна…
Тогава
осъзнахме себе си… Когато “назад” и “напред” нямаше, а имаше само “сега”.
Когато нямаше “Слънце”, “Земя”, “Млечен път” и имаше само “тук”… Безкрайно
пространство, в което няма посоки…
Разбягваща
се Вселена… Достатъчно ли е веществото ти, за да те събере отново в онази
точка, от която започва историята ни… Разбягваща се Вселена… Ще стигнат ли
атомите ти, за да затворят твоя цикъл… Разбягваща се Вселена? Или пулсиращо
сърце?
Това бе
въпросът. Намирането на отговора му стана нашата цел…
Тогава
намерихме себе си.
…
Целият
хоризонт е залят в светлина. Планетата изгрява, отразила звездата си. Огромният
й диск ни заслепява. Наситеното черно на небето избледнява. Само назъбените
ръбове на кратерите изсичат отломки мрак.
Камерите
снимат – черно небе и бледи съзвездия, хилаво Слънце, изгубило лъчите си върху
тази захвърлена планета… последното убежище… Взираме се за последен път в
познатата Вселена – с очите и с телескопите си. Камерите снимат и компютрите
запаметяват това, което ние ще изгубим.
…
Сега ни
предстои най-големият скок. Последният скок… Оня, който ще ни отдели от
Вселената.
Ще ни пусне
ли тя, тази последна родина сега, когато станахме по-бързи от нея? Ще ни пусне
ли да достигнем преди нея границата с Нищото?
… Или,
летейки по-бързо от светлината, ще върнем времето назад…
1985 г.
„Треви под снега”,
изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.
ЧИСТИЛИЩЕТО НА ПАСИФИКА
Ако кажа, че в този изненадващо философски роман
Мишел Турние поднася темата за Робинзон по един нов и неочакван начин, ще бъде
точно, но невярно. Невярно, защото, макар и точно, няма да обхване
разностранността и дълбочината на засегнатите
в творбата проблеми.
Това, че старата и добре позната история на Дефо
е разказана по нов начин, е естествено – Турние живее двеста години по-късно.
Естествено е това, че в края на ХХ век един писател се занимава с душевността,
а не единствено с деятелността на героя си. И докато романът на Дефо остава
приключенски, интересен преди всичко за детско-юношеската аудитория, то същата
история, разказана от Турние, добива философски и нравствени измерения, които
могат да вълнуват и въздействат на един по-широк кръг от хора. Да се разкриват
мислите, общото духовно лутане и развитие на героя, е ако не често срещан, то
поне познат литературен похват. И така – какво остава? Формата не е оригинална;
сюжетът не е непознат; интерпретацията не е неочаквана… И все пак?
Налице е един изключителен роман.
Какво разбирам под “изключителен”? Не неговите
литературни качества (такива съвсем не липсват), а неговата философска същност.
Защото именно това прави “Чистилището на Пасифика” една оригинална, необичайна
творба. И го превръща в едно Чистилище на душите ни. Защото Робинзон и острова
Сперанца не са някъде в океана… защото всеки от нас е един Робинзон, макар че
не всеки има своя Сперанца.
Би могло да се каже, че темата за самотата и
дехуманизацията е модна в съвременната литература. Бих казала – актуална е. Не
в литературата. В съвременния свят.
В романа на Турние идеалният самотник от ХVІІІ
век разсъждава с ума на човек от ХХ век и стига до чудовищни изводи, до
преоценка на човешките добродетели; на човешките критерии за добро и зло. Стига
до едно духовно израждане, което граничи със съвършенството.
Спираловидното развитие не е откритие. Това е
външното движение на Робинзон. Той тръгва от тинята, преминава през
изнурителния труд за благоустройството на острова и запазването на човешките
порядки, за да стигне до мрака на пещерата и сърцевината на Сперанца. И от това
ново стъпало отново тръгва по изнурителния път на откриване и опознаване на
естествената земна мощ, на “другия остров”. Постигнато е едно равновесие, една
хармония между човек и природа. От корабокрушенец, Робинзон става господар, а
после част от Сперанца. Това са фактите в неговия житейски път. Това е
развитие.
Но истинското развитие, истинското движение, е
отразено в “Бордовия Дневник”. Защото “Бордовият Дневник” е лутането. Лутането
на душата и пътят на интелекта. Тук Робинзон е философ, занимаващ се с темата
за познанието; с темите за религията, за човешката деятелност; за любовта и
смъртта; за механизма на естественото развитие… И с темата за самотата.
“Какво ни прави хора?” “Какво ни прави съществуващи”
– да се замислим над тези въпроси ни провокира Турние чрез героя си. И се
изкушава да ни даде отговор – “Отношението на хората към нас.”
И тъй като всяка хипотеза се нуждае от
доказателство… Доказателството идва с образа на Петкан. Неговият смях разрушава
съвършеното дуо Робинзон-Сперанца.Спиралата на развитието продължава. Робинзон
преминава през съзнателното разрушаване на личността си, за да достигне до
повторното си разпадане и до духовното си сливане с Петкан, а оттам и до
съвършената слънчева личност, в която се превръща.Постигнато е ново състояние
на покой – сега опорните точки са три; необходимият и достатъчен брой,
осигуряващ устойчиво равновесие в тримерното пространство. (На Сперанца времето
не е измерение – то е спряло с разрушаването на водния часовник.)
Новото съвършено равновесие отново рухва. Когато
пристига на острова, шхуната “Бяла птица” захвърля неговия обитател с трийсет
години напред в бъдещето и връща изгубеното четвърто измерение. И това е
второто доказателство…
Светът е разтърсил душата на самотника. Но той се
оказва неспособен не да направи крачката от трийсет години напред, в бъдещето,
а да приеме жестокостта и жалките цели на хората срещу себе си. Той се отказва
от цивилизацията, но не може да се откаже от човешкото присъствие. Когато
разбира, че Петкан го е напуснал, решава да умре. Това е крахът на една упорита
борба със себе си и за себе си. Това е и краят на вярата в човека. И отчаянието
от безсмислието на живота. И скръбта на безизходицата.
В този момент, в сивия здрач преди изгрева, в
най-кошмарния час на денонощието, когато всичко изглежда свършено, след една
окончателна разруха, е поставено ново начало.
Какво ще се случи след това? На какво ниво ще се
издигне спиралата на развитието?
Едно детско юмруче потръпва в ръката на Робинзон.
Слънцето посвещава в рицарство своя малък рицар…
Един оптимистичен финал – едно тържество на
доброто и красивото. Дали те не са пътят към съвършенството?
Отново съм в началото – кое прави романът на
Турние така зашеметяващо изненадващ; така откровено разтърсващ – като удар с
чук?
“Бордовият дневник” – това ли е отговорът? Това
ли е оригиналната същност на романа?
“Бордовият дневник” - като интелектуална дейност на един съвременен
писател, влязъл в кожата на най-традиционния корабокрушенец…
Едно поне е сигурно – всяка дума в този роман,
всяка мисъл, всеки въпрос и всяко доказателство се отнасят до днешния ден.
Днес всички сме крушенци…
1985 г.
„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С.,
2000 г.