НАЧАЛОТО...

 

... Беше лято, горещо и прашно. По каменните зидове на къщите се гонеха гущери, а после потъваха в тях. Обичах да ги наблюдавам. Захласвах се по всякакви животни – мравки, бръмбари, пчели, щурци и пеперуди – изглеждаха ми като пришълци от гатанки и приказки и басни. Не се съмнявах, че мислят, чувстват и живеят свой странен, непознат и пълноценен живот, в който много исках да се вместя.

Средата на юни – горещо и прашно. А нощите – душни. Не очаквах с нетърпение рождания си ден, все още не осъзнавах значението на тези дни-раздели. Нямах усещане за притежание, затова не жадувах за подаръци. Но се зарадвах на книжката, която ми подариха за празника. Беше шарена, с твърди корици и картонени страници – на всяка от тях – различни животни, бели точки в цветни квадратчета и числана – от 1 до 10... 1, едно пиленце, една точка; 2, две зайчета, две точки; 3, три плъха, три точки... нататък не помня. Аз бях на три и надписът с поздравленията и пожеланията беше написан върху страницата с трите плъха – едри, черни, дебели – двата седят на задни крака, а третият – лежи между тях, с корема нагоре... Бях потресена, обидена и гневна – защото бях на три, като трите плъха... Но обикнах книжката си, обичах да я разучавам и да играя мислено с животните между кориците й.

Това е предисторията... Или – историята на създаването на първата ми стихотворна творба.

А самият творчески процес беше бурен и зловещ.

В една гореща душна нощ, сядам в средата на кревата си и декламирам, колкото сила имам:

 

Мишка

мишка!

Черна

                   мишка!

       Страшна

                   мишка!

    Мишка –

без

    опашка!

 

юни 1967 г.

 

Освен с първия ми творчески акт, онази година, преди 50, беше важна за мен, защото тогава се случиха много неща, които ме накараха да мисля /или да не мисля/ по начина, който определи същността ми.

1967-ма настъпи с втория ярък спомен в живота ми. Нова година! И напълно проваленият опит на баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Разпознах го безпогрешно, безкомпромисно и веднага. Така основният философски въпрос – „Съществува ли Дядо Коледа/Мраз и има ли той почва в детското въображение” остана незададен, поради липса на предмет, който да бъде поставен на обсъждане.

И така, продължих да крача в света на собствените си крака, без нужда от патериците на чуждите измислици.

Два месеца по-късно, през февруари, видях как с кола докараха приятелката ми Борислава от болницата и историята за щъркела, който носи бебетата изобщо не бе спомената. Докато наблюдавах иззад вратата как я почистват и повиват, научих се да повивам куклите си. Никога не повярвах на народната мъдрост – „Ако с гледане се учи занаят, кучето щеше да е най-добрият касапин”. Усвоих много занаяти с гледане и продължавам да го правя.

След още два месеца, през април, ми съобщиха, че през лятото ще ходим на море. Не знаех какво е море. Обясниха ми, че това е голяма вода, по-голяма от Дунава, но не тече. Напънах въображението си до пукване, но това, което то успя да сътвори бе представата за големия топъл басейн в градската баня, но по-голям. Често започнах да сънувам представата си за море, докато една нощ не се събудих подмокрена. Не помнех такова нещо да ми се е случвало, все още не ми се случва. Още тогава разбрах, че сънуването на мечти е опасно, затова трябва да се случват, докато си буден.

Но по-важен беше изводът, който се наложи да приема още няколко месеца по-късно, през юли – когато видях морето...

Тогава разбрах, че гордостта на разума също е нещо опасно. Никое въображение, никоя идея не може да надхвърли съществено границите на познанието, което притежаваме.

Обикнах морето – чистотата, прозрачността, ласката на водата и изобилието на живото и непознатото в него.

В края на лятото преживях още едно приключение – родителите ми си купиха кола. Усетих скоростта и магията на движещите се край мен предмети – коли, треви, дървета и... сблъсъка на затворения в кутията на автомобила свят със света вън. Катастрофирахме. Нищо особено – изтърколихме се в една канавка, счупихме едно дръвче, Тигъра и Зайо не издържаха на опита ми да ги спася... а аз, с кърваща рана на устата бях закарана в близката болница, за да натрупам най-подвеждащия опит, който някога съм трупала. Цели 15 години бях напълно и дълбоко убедена /знаех го от опит/, че операционните маси са толкова високи, та стигат някъде докъм тавана на операционната. Когато станах на 18 ми направиха тонзилектомия и разбрах, че опитът понякога подвежда.

Най-разтърсващото преживяване през тази година, дойде през октомври. Тогава мама стана на 30, и аз осъзнах необратимия ход на времето...

 

2017, януари, „Сборник 50” – ръкопис

 

“ВЪН ОТ ВРЕ­МЕ­ТО"

ЕТЮ­ДИ

 

***

 

“...По­м­ня же­га­та. И то­ва, че в ус­та­та ми хру­с­ка­ше прах. По­м­ня, че стъ­к­ла­та на ав­то­бу­са се лю­ле­е­ха и бя­ха жъл­ти от слън­це­то вън. По­м­ня раз­х­вър­ля­ни­те чан­ти и ку­фа­ри, сред ко­и­то не зна­ех как ще от­к­ри­ем на­ши­те. По­м­ня, че ба­ща ми бе­ше из­че­з­нал ня­къ­де в края на съ­з­на­ни­е­то ми, из­гу­бен сред не­по­з­на­ти ли­ца. По­м­ня, че се тре­во­жех за но­щ­но­то си гър­не, за­що­то не зна­ех къ­де е, но зна­ех, че май­ка ми е до мен...

Бе­ше го­ре­що и пра­ш­но и тру­д­но се ди­ша­ше. И вси­ч­ко тру­д­но се пра­ве­ше, за­що­то ав­то­бу­сът се лю­ле­е­ше и аз гу­бех опо­ра­та си. В ръ­це­те си дър­жах мал­ка си­ня ко­фи­ч­ка, по­к­ри­та с бя­ло пла­с­т­ма­со­во си­то. Тя бе­ше пъл­на с мор­с­ка во­да, в ко­я­то плу­ва­ше ста­до ри­б­ки - от оне­зи, мал­ки­те, ко­и­то сти­гат до са­мия бряг, и за ко­и­то по-късно се чу­дех как въл­ни­те не из­х­вър­лят на пя­съ­ка. То­га­ва не ми­с­лех за въл­ни­те и пя­съ­ка. Ми­с­лех са­мо за тях - най-ху­ба­во­то не­що, ко­е­то имах - сре­бър­ни, жи­ви и мъ­ни­ч­ки, мно­го по-мал­ки от мен и съ­в­сем без­за­щи­т­ни. Мно­го ис­ках да по­в­ди­г­на бя­ло­то си­то и да ги по­г­ле­дам, но зна­ех, че то­ва е опа­с­но за тях, и зна­ех, че аз съм та­зи, ко­я­то тря­б­ва да бди над жи­во­та им.

Не по­м­ня ка­к­во се слу­чи.

По­м­ня, че ко­фи­ч­ка­та бе па­д­на­ла от ръ­це­те ми. По­м­ня, че мо­и­те сре­бър­ни ри­би по­д­с­ка­ча­ха вър­ху пра­ш­ния под. По­м­ня, че те­ж­ки кра­ка ги на­с­тъ­п­ва­ха, а аз пъ­хах бе­ли­те си пръ­с­ти под ог­ром­ни­те им обу­в­ки, за да ги из­ва­дя и да ги вър­на в си­ня­та ко­фи­ч­ка, на дъ­но­то на ко­я­то още се пли­с­ка­ха ня­кол­ко глъ­т­ки мор­с­ка во­да. Не знам да­ли пла­чех, но знам, че ри­би­те, ко­и­то се из­п­лъ­з­ва­ха от ръ­це­те ми, от ко­и­то се из­п­лъ­з­ва­ше жи­во­та, ми вдъ­х­ва­ха смъ­тен ужас, за­що­то но­се­ха в се­бе си смърт­та.

Ни­кой не от­ме­с­ти кра­ка­та си от ло­к­ва­та с мо­и­те ри­би...”

 

 

***

 

 “...По­м­ня го­ра­та. И слън­це­то. И ли­с­то­па­да. Не по­м­ня вя­тъ­ра, но знам, че го е има­ло, за­що­то знам, че той от­рон­ва­ше ли­с­та­та... И ме за­т­ру­п­ва­ха.

По­м­ня и мама. Вър­ве­ше до мен. Ко­си­те й бя­ха чер­ни, а мо­и­те ру­си. Днес е об­ра­т­но­то.

Спъ­нах се. И за­п­ла­ках. Тя ко­ле­ни­чи до мен и най-по­с­ле ви­дях ли­це­то й - сре­щу сво­е­то. Бе­ше кра­си­во. Мно­го гла­д­ко. Са­мо ус­т­ни­те й не бя­ха гла­д­ки. Тя ме пре­гър­на и се уп­ла­ших. И аз я пре­гър­нах. То­га­ва раз­б­рах, че и тя пла­че...

Не по­м­ня да­ли я по­пи­тах за­що. По­м­ня... от­ча­я­ни­е­то си.

В то­зи ден от­к­рих хо­да на вре­ме­то. И осъ­з­нах, че то ни­ко­га не се връ­ща. В то­зи ден от­к­рих въз­ра­ст­та. И фа­к­та, че тя за­ви­си от вре­ме­то и про­ме­ня чо­ве­ка.

По­м­ня ли­с­та­та, вър­ху ко­и­то се­дях, пре­гър­на­ла ма­ма. По­м­ня спа­зъ­ма в ду­ша­та си, с кой­то се опи­тах да за­дър­жа вре­ме­то. То­ва бе­ше по­с­ле­д­ни­ят ден, в кой­то ма­ма бе­ше на двай­сет го­ди­ни. От ут­ре ста­ва­ше трий­се­т­го­ди­ш­на. Не ис­ках Ут­ре да ид­ва.

Слън­це­то ба­в­но па­да­ше зад дър­ве­та­та. Лъ­чи­те му по­тъм­ня­ха. Но­щ­та се вко­п­чи в мен. То­га­ва ду­ша­та ми за вто­ри път ум­ря, а све­тът пак ос­та­на съ­щия...”

И ние останахме същите – аз на три, а тя... на трийсет...

 

1980 г.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.