Дъждът още капе от листата на дърветата. Локвите ловят лунни лъчи и светят – като пътеводители. Кого ли водят и накъде ли?

Къщата спи. Вятърът се процежда в керемидите й и я кара да стене като арфа.

Пиша – пръстите търсят буквите, преди разумът да е подредил мислите. Спомени случки избухват, цели картини рухват - откъде да започна? Тъй дълъг бе днешният ден…

Не, днешният предстои. Сега ще разказвам за Вчера.

Прибирахме се уморени. Колата търсеше брод през следите от пороя, останали по шосето. Пътувахме, понесли със себе си усмивки от приятелски лица и гръмотевици. Цветовете на вечерта още лепнеха зад клепачите ми, миризмите й още изпълваха порите ми… Тази вечеря, продължила до среднощ ни събра отново – всички онези, които преди 15 години празнувахме в празен апартамент края на младостта или началото на зрелостта… А може би празнувахме не промените на възрастта, а на времето. Онова, което преди 15 години помете живота ни и ни даде възможност за избор.

Кой избра? Избрахме ли нещо?

Облягам главата си на рамо, почти заприличвам на птица. Искам да пиша за днешния ден. Не, за вчера. Искам да пиша за жътвата, защото жътвата бе моят избор… Или поне един от многото избори, които направих.

Жътвата бе избор и на баща ми; стана избор на майка ми и дори на Никола…

В този час къщата спи. Вятърът още се процежда в керемидите й и я кара да стене като арфа. Пиша, свила глава под крило, като птица. Галя думите с пръсти, като с пера…

…Жътвата започна вчера, в 16:20 часа. Повече от осем часа чакахме комбайнерите, повече от осем часа неизвестност… Слънцето пече безмилостно – хора и зърно горят и остават с все по-малко влага.

Когато отидох на нивата, комбайните току-що я бяха обиколили и бяха изпразнили контейнерите си в камиона…

Влакънцата на перата стават остри като стрели. Не, като подострено перо.

“Слънцето жари, само часовникът показва, че идва краят на деня. Червената  “Лада Самара” спира под сянката на ореха, почти забила муцуна в хладката трева край дънера му. Ели затръшва вратата, прах се вдига от ламарините, танцува под прожекторите на процеждащите се през листата лъчи. После бавно поляга на земята, невидян от човешките очи.

Тя вижда баща си и Никола - изгубени сред жълтото на нивата. Тича към тях през стърнището. Отрязаните житни стъбла пронизват спортните й обувки, провират се между чорапите и дънките и се забиват в плътта на нозете й. Тича, без да усеща ласката им.

Димитър и Никола стоят, забили крака в току-що освободената пръст. Усмихват й се невярващи и не смеят да й кажат приблизителните си оценки за добива…

Житото, тежко и знойно, лежи на нивата. Комбайна леко го подхваща, изправя уморените му стъбла и поглъща класовете – узрели, изпечени, тъмни… Зърната се ронят в търбуха на звяра и го изпълват. После камионите поемат товара и се отправят към стопанския двор, за да изхвърлят в склада на купчини дара на земята…

Нивата изглежда недокосната.

И Ели се усмихва, гледа ги – мъжете на живота си.

Димитър - висок, с разгърдена риза, под която не крие коремче, потъмнял от умора, жега и набола брада. Стоманената му коса, полускрита под бейзболна шапка потръпва като жива от случайните пориви на вятъра. Гледа нивата си и не вярва, че е победител…

Никола – със светли очи и изрусяла брада, със синя тениска и сиви панталони. Прокарва ръка през зачервеното си чело, за да избърше болката от главата си. Гледа нивата и още не вярва, че земята може и да дава.

Димитър, който цял живот бе преподавал математика, започна да обработва наследствените си ниви, веднага щом собствеността върху тях му бе възстановена. Собствеността върху земята – с кръв изтръгвана някога, тъй мудно се връща сега… Започна, без да знае нищо за съвременното земеделие и без да познава някой, който би могъл да му помогне. Започна не от алчност и не от нужда, а от вярност към мъртвите.

Като измъкване от старостта започна да се учи. Започна да търси хора, с които да се консултира – кога се дискова; колко пъти; по колко килограма семе на декар се сее; колко време след дисковането… кога и с какво се тори. Кога и с какви хербициди се пръска… Започна да търси хора, на които да плаща, за да извършват агро-техническите обработки. Започна – въпреки тихата съпротива на жена си; въпреки недоверието и насмешката на роднини и познати…

И само с подкрепата на дъщеря си, изразена в неизменно демонстрирано доверие и в пари. Понякога Ели ходеше с него. При агрономите-консултанти; при сключването на договори за купуване на торове и хербициди; по време на дисковане и сеитба. Стъпваше с лачени обувки по хлъзгавите коридори на властта, която все лъжеше, че дава пари за подпомагане на земеделските производители. Никога и дума не стана за подпомагане на собствениците на земя – излъгани в очакванията си за справедлива поземлена реформа, тъпкани и мамени от алчни арендатори и загиващи бивши ТКЗС-та. Стъпваше и по нивите със спортни си обувки, не се страхуваше от жегата, само от студа… Но газеше снега през късната есен и ранната зима, когато житата зеленеят, но се готвят да заспят; през пролетта – когато се пробуждат и наторени, започват бурно да растат. Колкото по-добре наторени, толкова по-тъмнозелени… И през лятото. По жътва. Крехката му дъщеря не пропусна нито една. Жътвата, когато прибираш плода на труда си и дара на земята… Когато всяко зрънце е част от твоя живот… Жътвата – когато разбираш мощта на природата, която единствена има привилегията да дава и да взема.

Тази година даде.

Миналата – взе.

Димитър стоически стисна устни и не позволи да се пречупи единственото му дете.

Сега Ели гледа златните зърна и слънцето, което ги прави още по-опияняващо златни…

Когато комбайна за последен път повърна зърното от търбуха си в каросерията на камиона и той се изгуби в праха на черния път, тръгват към съседната нива. Елината нива, само 10 декара, до гората… Купената нива – с парите от земеделието. Едва за втори сезон я обработват. Миналата година дори не успяха да я изорат през есента. Земята замръзна и чакаха до февруари, когато верижният трактор разпори плътта й с грубите си плугове и остави след себе си буци пръст, като камъни. Върху тях посяха слънчоглед, който все пак порасна и даде достатъчно, за да плати направените по отглеждането му разходи.

И сега, малката Елина нивичка, скрита зад зелените корони на акациите, се червенее сред бледожълтото на околните блокове, засети с пшеница.

Камионът грухти в черните коловози, спира. Горан, шофьорът, се смее, очите му светят и се впиват в Ели:

- Оттук виждам коя е нивата на баща ти. Бас ловя, че е тая, червената. Тя ли е, а?

Ели го гледа – едър, потен, червен – от слънчев загар и от жега, бърше оплешивяващото си теме.

- Тя е. – казва и се усмихва. Деликатно. А вътрешно ликува… Заради Димитър, заради признанието, което този селски човек му дава.

- Разбрах от Красен, комбайнера, че бил 70-годишен… като моя тъст… ама бабалъка само в къщи си седи и всяка вечер се дави в ракия. Нищо друго не го интересува… Той и да се интересуваше от земя, пак нямаше да може да направи това, което е направил баща ти.

Димитър върви с широки разкрачи покрай черния път, гледа скицата в ръцете си и мери. В това време комбайна пристигна и Красен, комбайнера, вика, та се къса – надвиква тракането на машината:

- Какво има да я мериш, тя твоята нива си личи коя е… по цвета на житото личи… пък и плевел няма да намериш…

Ели тича след него, тежките класове я удрят точно там, където ръбът на дънките оголва пъпа й. Загорялата кожа се зачервява от полените… настига го:

- Ще ме качиш ли да обиколим нивата? – Красен кима с глава.

В това време Димитър е свършил с измерванията си и застава зад й.

- Нека аз да се кача. По-добре да оставим малко на съседите, отколкото да кажат после, че сме им ожънали житото…

И леко отмества момичето от стълбата, на която вече е стъпил.

Ели тупва на земята, кипяща от яд. Не иска и зрънце да се разпилее от нейното жито… Онова, върху сеялката, с която са го сели е тежала (да не подскача по буците)… онова, за наторяването на което отложи дело и пътуване…  С хербициди го пръска баща й – не прескочи най-подходящия момент за житото, без гледа сърцето си, което все прескача.

Димитър заема мястото й, увисва на стълбата на комбайна и се носи по земното море, вълните му се разбиват в зъбите на машината и потъват в пастта й.

Вятърът подухва, все още горещ, блъска се в стената на дърветата, слънцето залязва зад хълма…

Пълен с тежко зърно, камионът грухти между коловозите на черния път. Някъде пред него се сляга прахта, вдигната от колелата на червената “Лада Самара”. Почти едновременно стигат до склада, където Никола ги чака и изсипват последната купчина земна плът за това лято…”.

В този час къщата спи. Вятърът още се процежда в керемидите й и я кара да стене като арфа. Пиша, свила глава под крило, като птица. Галя думите с пръсти, като с пера…

… Седнахме на двора, зад къщата. Дневните насекоми се бяха изпокрили, нощните още не бяха излезли на лов. Само щурците отнякъде пееха и смесваха гласа си с гласовете на птиците. Мама донесе кана с айрян, която изпихме, преди да е седнала…

Влакънцата на перата стават остри като стрели. Не, като подострено перо.

 “Ана…

Лицето й, като избеляло, свети в здрача. Челото й е стегнато с копринен шал, иззад който стърчат изрусени кичури. Преди четири години, когато започва тази авантюра със земеделието, тя е толкова “против”, колкото не успява да скрие зад външното си одобрение.

Звездите блещукат на изток, а зеленото на небето все още се бори със залеза. Ана все още не може да разбере как човекът, с когото бе изживяла живота си, можа да се превърне от математик, подготвящ средношколци за международни олимпиади по математика в земеделски производител.

Звездите надделяват над залеза.

Вятърът носи аромата на полето – на жива пръст и изгорели стъбла, на цветя, треви и пепел…

След първата жътва, след първата добра реколта, с която земята се отплаща, Ана бавно започва да се променя… През онази втора есен, преди три години, по-лесно приема отсъствията на Димитър, който отива на полето – да дискова, да сее, да оре, да тори… вместо да стои в къщи и да взема по-лесните и сигурни пари от уроците по математика… Онези пари, които зависят от човека, а не от природата, която дава и взема. Природата, със своите пороища и бури, поледици, сух студ, градушки, суша и пожари… Природата, със своя тих дъждец, със слънцето и пухкавия сняг, под който тихо спят поникнали зърна, с вятъра и пролетния аромат, разнасян от пчели, цветя, дървета и жита…

Ана вече по друг начин чете българската литературна класика, която цял живот е преподавала, без да я усети с всичките си сетива и с душата си. Не бе разбирала истински “Градушка”, “На нивата”, “Жътва”, “Снаха”. Не бе разбирала ужасът и зависимостта от природата. Не бе разбирала всеотдайността към земята, любовта към “голямата нива”, и онова, което те кара да плащаш жътвата с живот.

Комарите тихо пищят, стрелват се покрай ушите и изчезват в листата на ореха. Вече е тъмно, то телата още туптят с ритъма на жегата. Отново изпразнени, четири чаши белеят върху плота на масата.

Никола преглъща последната глътка разхлада.

Никола…

Само допреди няколко дни той не бе искал по какъвто и да било начин да участва в този експеримент, земеделието. Но винаги бе участвал. Когато бе нужно – бе давал пари. Когато бе изгодно – бе купувал земя. И бе заставал на полето до Димитър – когато трябва. Но усещането, че прави това против волята и разбиранията си все повече тежи. Тази вечер той се усмихва. Дори не се опитва да крие възбудата си.

Никола, градското чедо, което в най-тежките си години, когато професията му на инженер-химик го изоставя, или която той от гордост изоставя, се бе приютявал в майчиното село, в семейната мелница. Там се научи да познава житото. Научи се да цени труда на селянина. Научи се да уважава хората, които се изхранват с този труд или се опитват да оцеляват с него. Но така и не повярва, че от него може да се печели достатъчно, за да се живее достойно и независимо.

Сега се усмихва и крие очите си зад черните си мигли. Сега и той очаква – отплатата на земята.

Вятърът шуми в листата на дърветата. Звездите вече не блестят. Въздухът се изпълва с мирис на светкавици и дъжд.

Седят четиримата на масата, небето потъмнява, пада като похлупак…”

Умората слепва очите ми.

Тъй дълъг бе днешният ден.

Не, Вчера.

Вчера, когато ожънахме и успяхме да приберем зърното в склада преди да се развихри бурята… Вчера.

Денят, нахранил цялата година.

 

Литературен сборник „Детелина-4”, изд. „Майобо”, Враца, 2008 г.