СПЛЕТЕНИ В ЖИВОТА РЪЦЕ

Помня първите поетични изяви на Габриела Цанева. В съзнанието ми е останал споменът за съвсем младо момиче, което пишеше дълбоко лирични стихове, улавящо пулсацията и живия трепет на природата и живота.

Когато прочетох последната й стихосбирка „Бурята сплита ръце“ бях, обаче, изненадан: пред очите ми се изправи една друга Габриела Цанева – една зряла поетеса, която очи в очи се изправя срещу живота и чрез плющящата сила на словото, му отправя въпроси, спори с него, вплита се в бурята на живота и извиква своите нравствени послания.

Още в първите стихотворения на тази книга се усеща уверения и категоричен почерк на изграден поет, усеща се увереното й майсторство да борави с магията на въздействие на словото и да го превръща в изразно средство, с което да гради неочаквани и смели поетични метафори, да насища белия лист с поетична енергия от която извира много философия, много вътрешен плам на разбунения й дух. Стиховете й не са красиво извайване на слова, няма лирични описания на природни картини, няма момински любовни трепети. Словото й в новата й книга удивително на напомня на Геомилевската поетична стихия, тази, която чрез словото пренарежда, опълчва се и задава въпроси на живота, на себе си, на околните. За Габриела Цанева в „Бурята сплита ръце“ поезията не е лирична изповед, а публицистичен глас, който е изригнал в душата й е пренесен на белия лист. Това е съвсем спонтанна и дръзка поезия, която, удивително!, че се изповядва от жена. Обикновено това е стилът на „мъжкото“ начало в поезията – това на Гео Милев, на Маяковски, на Левчев или на нейния чичо – известния поет Стефан Цанев.

Стихосбирката е структурирана интересно, в два дяла, които носят две различни теми, но обединени от една мисъл – силата на поета да устои, въпреки всичко, на всички трудности, метаморфози, злини и предизвикателства на живота, на съдбата. Тревожно преживяваща избора си да бъде самурай или „опразнена торба от трохите на живота“, Цанева се бори да бъде първото, самурай, а това според нея е „да си самурай-/ да служиш,/ да защитаваш/ да бъдеш меч/- до смърт, за чест.../ Да пазиш/ каузата, която беше твоя“.

„Бурята сплита ръце“ е стихосбирка, която носи много препрочитания, защото в тях се откриват нови и нови смисли. И това е така, защото тя звучи като поетична симфония: отделните теми се подемат и звучат в различни тоналности, ту стихват, ту се развихрят, ту философски притихват и наново се въздигат. Всеки от двата дяла започва с публицистично-философски размисъл за битието на днешното ни време, следват тихи стихове, в атмосферата на „хайку“ или такива в съвсем минималистичен размер и след това се излива стихията на разбунтуваното и отприщено слово. Така в ритъма на приглушена изповед и разярена поетична строфа Габриела Цанева гради един калейдоскоп на живота, в който, както казва тя „Стиховете падат като дъжд./ Душите жадни ги ловят, на локви стават/ Душите ли? Душите – като кръстопът/ без пътища/ и без пощада/“. А това е почти апокалиптично начало нашето време...

Първата част е всъщност същинската, пряката среща на Габриела Цанева с разглобеното ни битие. Тук е меланхолията и изригването на душата, тук е картината на „нищото“ и „светлата надежда“, тук е обърканата и тревожна душа на поетесата от видяното, преживяното, премисленото от срещата с Живота. Ако трябва накратко да изразим същината на нейните стихове в първата част, това е чрез тяхната силата да се придаде наранената и обезсилена душа на съвременния човек от битието му в днешния свят – на конфликти, на социално разделение, на самота и отчужденост. Това е публицистика, облечена в атмосферата на високо-философско и метафорично поетично слово, такова, което не описва, а като на кардиограма отбелязва пулсацията на дълбоките мисли на съвременния човек – мрачни, тежки, но търсещи все пак малко надежда. Което и стихотворение да цитираме, това е тонусът на индивида, застанал пред пропастта на пустотата и отчаяно вглеждащ се да открие в тъмнината процеп с някакъв лъч, на някакво упование за въздигане към светлото, към доброто, към хармоничното. И тъкмо тази атмосфера на тихото смирение и изблика на бунта ражда и полифоничната музика на поезията в тази стихосбирка: меланхолична и крещяща, тиха и неистово-гневна. „Тихо е./ Няма въпроси-нито нито „накъде“, нито „а после“/. Боси сме./ Носим се някъде без посока. Зеят пробойни – като пропасти./в опропастените ни представи/за щастие, /за щастие, за бъдеще, за още../…Все по-дълбоко потъваме/ в утробата на дните,/ все по-навътре“./“.

Тази музикалност се усеща особено много от живата, сетивна среща със страниците от книгата: разположението на нейния стих е като този в Геомилевите стихове – вертикален, ярко динамичен, просто те се изливат като водопад в композиционната си структура…! Всяко стихотворение си има начало, като постепенно енергията на стиха набира скорост, стига своята кулминация и след това поетичната развръзка и поантата в края.

Имам претенциите да познавам изявите на различни поети в съвременната ни литература, но не съм срещал стихове, които така поетично и философски, граждански-открито и метафорично образно да са обхванали разнообразните стихии, които се вихрят в душата на съвременния човек – между отчаянието и надеждата, между мрачните мисли и светлата вяра. А това в крайна сметка е душевността на модерния човек. Което и стихотворение да вземете, неговата композиция е построена тъкмо на тези контрасти. Ето например откъс от „Тишината попива в плътта“: „Тишината попива в плътта-/ като дъжд в захвърлена дреха/ и забрава размива калта./вън вали, разплисква утеха../…Тишината е мека. Завива ни – тъмно и топло е./ Завива ни – тъмно и топло е. Заспиваме-/ като семе./И чакаме/ - дъжда/да поникнем, да изкласим, да нахраним, да посеем..есен“. И понеже в началото говорих за „самурайския дух“ в поезията на Габриела Цанева, той е именно в тази сила на авторката да изрече нещата, да ги облече в поетична форма, и така да вдъхне малко надежда на читателя въпреки бедите в живота, защото както тя казва в едно свое стихотворение „Главата глъхне, тихо е… не искаш да заглъхне животът ти-/ не искаш да издъхне денят“… и по-надолу: „А свободата? Свободата вече ще се яде./Но ти пак няма да я искаш- за ядене../И пак – ще я мечтаеш.“ В този смисъл Габриела Цанева е една поетеса с модерен почерк на писане, който точно придава разбунената душа на днешния индивид.

Раждането на стиховете във втората част има по лично-интимна причина: това е изживяването на Габриела по повод болестта на майка й – едно изживяване, което слага допълнителен отпечатък върху наранената душа на поетесата. Тази втора част допълва характеристиката на лирическия герой в стихосбирката, обогатява представата ни за духовността на авторката. Във втората част тя е изправена пред друга болка в живота: болестта на най-близкия човек. Това ражда нова причина за отчаяние или надежда: в тази ситуация тя губи една родствена връзка, губи корен в живота си, разрушава последната й опора. В крайна сметка това е разрушаване на традиция, на родов корен. Тя гради един натоварен с много размисли диалог с болната майка, целящ да я върне към живота, да върне и единствената опора в този живот, където „тишината е сива,/ студът я попива./ Днес мравуняци/ път си намират/ сред замръзнал асфалт...“. И пак, както в първата част, поетесата съзира, вярва, че пак ще има светъл лъч, пак със силата на самурайското начало вярва, че ще победи болестта и майка й пак ще бъде до нея като опора, като подкрепа, като малък оазис от бурите на битието.И затова буквално изплаква в един от стиховете си: „Ръката ти е топла и топли в моята ръка../ Завръщаш ли се, мамо? По моста,/ който изгради отдавна./ Вървиш по мене, зная ще те издържа...“.

Стиховете в книгата „Бурята сплита ръце“ тласкат читателя към още много размисли, затова те са много апетитна храна за тълкувание на критика, на философа,на човека, за когото поезията е изповед и съпричастие.Това идва от факта, че динамиката на словото препраща към различни смисли, метафорични обобщения.

Стихосбирката „Бурята сплита ръце“ е една силна изява на поетесата Габриела Цанева. Със своите стихове тя докосва нашата душа, защото в този бурен, труден и социално-сложен живот ние всъщност вплитаме ръцете си, символично казано, и от това вплитане се ражда помежду ни или нашата любов, или нашата омраза, или нашия песимизъм, или нашата вяра.Поетесата ни подтиква към диалог и към един общ взор, където няма да се озовем пред тъмнината на „нищото“, а пред зората на нов ден, където ято в небето ще бъде нашата надежда…“.

Честита премиера, Габриела, и нека книгата Ви вплита нови и нови ръце в името на светлото и доброто в живота!

Крум Гергицов

Словото е четено на представяне на книгата – Русе, РБ“Л.Каравелов“-21 март 2017 г.